„Да, Брис, помня го онзи събирач. Той сбърка, и то много. С онази тайна, която откри, той всъщност имаше избор. Отчаяние или възхита. Кое от двете би избрал ти? Колкото до мен, гледам идиотизма и безсмислието на съществуването — и как мога да не се възхитя?“
„Всяко същество умира, братко — знаеш го много добре. Готов съм да се обзаложа, че всяко едно от онези същества се отправя в мрака с присвита и плаха душа, без да знае какво го чака. А защо ние, умните същества, да сме уникални? Смъртта ни изравнява с хлебарките, с плъховете и със земните червеи. Вярата е нещо повече от това да обърнем гръб на бездната и да се престорим, че я няма, Брис. Така се изкатерваме над хлебарките, на върха на стълбата, момчета! И точно в тези седем-осем стъпала е цялата разлика! Десет? Десет да са, добре. Тук горе боговете най-сетне могат да ни видят, нали?“
„Помниш ли онзи, другия мъдрец, който каза, че душата се отнасяла от тялото от личинки? Смажеш ли личинка, убиваш душа. И проклет да съм, но трябва да изпълзят далече, тъй че боговете са им дали криле, та да ги отнесат нагоре в небесата. Странно логична теория, не мислиш ли? Та докъде бях стигнал, братко?“
„По-важното — ти докъде стигна?“
Лицето на Техол изчезна и Брис отново остана сам.
„Докъде стигнах ли, Техол? Доникъде.“
Препъна се, зашари слепешком с ръце, олюля се под невъобразимата тежест — твърде ефимерна, за да я смъкне от раменете си, и в същото време тежка като планини. А от всички страни тази непрогледна тъмнина…
„Но не… светлина ли е онова там? Онова…“
В далечината сред теченията проблясваше и гаснеше мъждукаща светлина на фенер.
„Кой?… Хей… виждаш ли ме?“
Протегната ръка, извивка на усмивка на добродушно лице.
„Кой си ти? Защо идваш за мен, ако не да ме благословиш с откровение?“
Странникът държеше фенера ниско, сякаш вече не го интересуваше къде стъпва и какво осветява, и Брис видя, че е Тайст Едур, сивокож воин, загърнат в опърпани кожи, които се полюшваха зад него като пипала.
Приближаваше се, стъпка по стъпка. Брис застана на пътя му и зачака.
Едурът стигна до него, вдигна глава и тъмните му очи се взряха в неговите. Устните му се раздвижиха, но не излезе нито звук, все едно бе забравил как се говори.
Брис вдигна ръка за поздрав.
Едурът я стисна и Брис изпъшка, щом воинът се наведе напред и отпусна върху него цялата си тежест. Лицето, изпито и прогнило, се приближи към неговото.
И едурът проговори:
— Приятелю, познаваш ли ме? Ще ме благословиш ли?
Когато очите му се отвориха, Араникт бе готова за него, готова за неподправения ужас, изписан на лицето му, за душата му, оголена и разтърсена до сърцевината си, и го притисна в обятията си. И разбра, в дълбините на сърцето си, че го изгубва.
„Назад. Тръгнал е по пътя си назад и не мога да го задържа. Не мога.“ Усети го как потръпва, а кожата му бе хладна на допир, влажна почти. „Мирише на… сол.“
Мина малко време, докато дишането му се успокои, и той пак заспа. Тя бавно се отдръпна от него, стана, загърна се с наметалото си и излезе от палатката. Беше почти на разсъмване, лагерът бе затихнал като гробище. Високо горе Нефритените странници прорязваха огромна ивица през нощното небе, остри като готови да се спуснат надолу нокти.
Тя извади кутийката с огнивото и пръчка ръждивец. Да облекчи глождещия глад.
Тази земя бе съсипана, в много отношения беше дори по-зле от Пустинните земи. Навсякъде се виждаха следи от някога процъфтявал живот. Цели села бяха запустели, оставени на бурените. Пръстта по нивите бе издухана до камък и глина и не беше останало ни едно дърво — само пънове или тук-там дупки, където дори пъновете бяха изтръгнати. Нямаше никакви животни, никакви птици и всеки кладенец, който бяха огледали, всяко корито на поток, което низшите й магове бяха разровили в опита си да извлекат вода от дълбочините, не даваше нищо повече от мътна тиня. Малкото им останали коне едва ли щяха да могат да стигнат дори до същинска Коланси. „А някъде напред ни чака добре отпочинала, добре нахранена армия.“
Дръпна силно от пръчката и погледна на изток към далечния лагер на Болкандо. Никакви огньове. „Няма да сме достатъчно. Не и за да направим това, от което се нуждае адюнктата, което поиска от нас. Може да се окаже, че цялото това пътуване ще свърши с провал и смърт.“