Брис излезе от палатката и застана до нея. Взе пръчката от пръстите й и дръпна. Беше започнал да пуши ръждивец преди няколко седмици, може би за да успокои нервите си след кошмарите си.
— Почти мога да вкуся мислите на войниците ми — заговори той. — Ще трябва да убием и последните си коне и да ги изядем. Няма да е достатъчно — нямаме вода да сготвим свястна яхния… ех, ако можехме да ядем мърша, можеше и да успеем.
— Още не сме свършили, скъпи. — „И те моля, умолявам те, не ми отвръщай с поредната тъжна усмивка. С всяка от тези усмивки усещам как се изплъзваш все по-далече.“
— Това, което най-много ги безпокои, е, че ставаме все по-слаби. Боят се, че няма да сме годни за бой.
— Перишите ще са още по-зле и от нас.
— Но те ще разполагат с няколко дни, за да се възстановят. А ние ще трябва да се изправим пред армията на Ассаил, Араникт.
Тя запали нова пръчка, после посочи с ръка.
— Ако цяла Коланси е такава, няма да имат армия.
— Кралица Абрастал ме уверява, че Коланси продължава да процъфтява — с това, което предлага морето, и с плодородната долина на провинция Естобанси.
„А всяка нощ кошмарите те отнасят. И всяка нощ лежа будна и те гледам: И мисля за всички други пътища, по които можеше да тръгнем.“
— Как я провалихме? — попита Араникт. — Какво повече можехме да направим?
Брис се намръщи.
— Това е рискът, когато повеждаш една армия към неизвестното. Всъщност никой разумен пълководец дори не би и помислил за такъв рискован акт. Дори при нахлуване в нови територии всичко се предшества от сериозно разузнаване, връзка с местните елементи, събиране на колкото се може повече информация: история, търговски маршрути, предишни войни.
— Значи без Болкандо всъщност щяхме да вървим слепешком. Ако Абрастал не бе решила, че е в интерес на кралството й да се включи… Брис, да не би грешно да преценихме адюнктата от самото начало? Да не би да попаднахме в капана на предположението, че тя знае повече, отколкото всъщност знае, и че всичко, което се е наела да направи, наистина е постижимо?
— Зависи.
— От какво?
Той се пресегна и взе новата пръчка ръждивец.
— От това дали ще успее да мине през Стъклената пустиня.
— Което е невъзможно.
Брис кимна.
— Да.
— Брис, дори адюнктата не може да наложи на малазанците си да постигнат невъзможното. Светът ни поставя физически граници и трябва да се примирим с тях, иначе тези граници ще ни убият. Огледай се — ние сме почти без храна и вода. А тази земя няма какво да ни даде, и както всички селяни са избягали или изгинали, така и ние сме изправени пред същата сурова реалност. Тази страна е унищожена.
Сякаш се бе загледал в небето.
— Баща ми не беше човек с въображение. Не можеше да разбере мен и Техол — особено Техол. Брат ни Хул, е, той в началото бе съвършеният най-голям брат, но бе обявен за мъртъв в очите на татко. — Помълча няколко мига, докато пушеше, след което продължи: — Освен всички учители, които ни бяха натрапили, баща ни настоя да ни предаде единствения си урок. Дори това да ни убиеше, искаше да ни научи колко ценен е прагматизмът. Който, както съм сигурен, че разбираш добре, не е нищо повече от убедено признаване на реалността: на нейните ограничения, на изискванията й и на потребностите й.
Араникт кривна глава, зачудена от посоката на мислите му.
— Скъпи, от всички хора, които познавам, точно името на Техол не ми хрумва, когато мисля за прагматизъм.
— А за мен какво ще кажеш?
— Ти да. Ти си ненадминат майстор с меча в края на краищата. Хул така и не познавах, така че за него не мога да кажа.
— Значи заключаваш, че от тримата братя Бедикт само аз съм попил суровите уроци на баща ни по прагматизъм.
Тя кимна.
Брис отново извърна поглед, този път на югоизток.
— Колко далече е оттук брегът според теб?
— При добър марш — на три дни. Стига картите на кралицата изобщо да са точни.
— О, сигурен съм, че са точни — промърмори той.
— Вече е време да тръгваме — каза Араникт.
— Днес ще си дадем почивка, мила.
Тя го изгледа.
— Един ден почивка — точно в този момент — може да се окаже неразумно решение.
Брис захвърли пръчката, очите му проследиха огънчето.
— Преди да… си промени мнението за нещата, Техол стана най-богатият човек в Ледер, Араникт. Запитай се: как би могъл да постигне това, ако беше пълен провал в прагматизма? — Обърна се към лагера. — Днес изяждаме последната си храна и изпиваме последната си вода.
— Брис?
— Мисля да отида до лагера на Болкандо. Ще ме придружиш ли, мила?
— Кълна се в калта на боговете, жено! Какво правиш?