Съвсем честно, докато привеждам в практика нов период на аскетизъм тук в двореца, току-що открих грешката си да диктувам това послание на жена си. Тъй че ще използвам този момент, преди да избягам от стаята, да ти изпратя цялата си любов и да препредам най-топлите си поздрави до всеки друг, когото си поставил в неловкото положение да чуе това.
— Принц Брис — измърмори Абрастал, — имате съчувствието ми.
Брис въздъхна, а след това със забележително спокоен и твърд тон се обърна към Идист.
— Командире, кога ще пристигне батальонът ви?
— Вече идват, ваше височество. Оставих заповеди да се движат бързо през нощта и да стават преди залез, тъй че с малко късмет ще пристигнат вдругиден призори.
— Благодаря, командире.
На връщане към лагера на ледериите — Идист и отрядът му бяха на почтително разстояние зад тях — Араникт хвана Брис за ръката.
— Всички онези викове и смях — това беше от благодарност. Разбра го, нали?
Той се намръщи.
— Брис.
— Нарочно го прави, знаеш ли. Смята ме за прекалено сериозен — но пък аз, просто случайно, скоро ще поведа войниците му на бой. Изминахме дълъг път и търпяхме лишения, а врагът ни очаква, добре подготвен, отпочинал и вероятно дълбоко окопан. Този враг ще избере терена и най-лошото е, че вероятно ще ни превъзхожда многократно по численост.
— Нищо в думите му не хвърля светлина върху това — отвърна тя. — Но си личи, че се тревожи за теб. Тази помощ ни дава шанс да се бием.
— Знам. И, разбира се, съм благодарен — как бих могъл да не съм?
— Идист те предупреди.
Брис поклати глава.
— Не е писмото, Араникт.
— Не е ли?
— Това, което се случи току-що там, се е разиграло в ума на Техол още докато е диктувал на жена си. Знаел е, че ще поискам думите му да се прочетат на глас — брат ми е подъл и изключително безсрамен. Цял живот съм влизал в клопките му и това изобщо не ме притеснява. Всъщност дори се възхищавам на гения му. Всеки път.
Араникт се обърка.
— Брис, какво е тогава?
— Не мога да си спомня, Араникт — а съм се опитвал, — не мога да си спомня Техол да е казвал някога, че ме обича. И това само по себе си показва притеснението му, и то ме разтърси до дъно.
— Брис…
— Техол се бои, че няма да се видим повече. Въпреки всички досадни глупости се е доближил толкова до това да каже „сбогом“, колкото би могъл да го направи човек, без да използва самата дума. Тъй че, както сигурно можеш да си представиш, той ми липсва. Липсва ми ужасно.
Тя го стисна силно за ръката. Сякаш това можеше да помогне, след като знаеше, че не би могло. Но нямаше какво да му каже — умът й бе празен след онова, което го бе пронизало току-що. „Той очаква да умре. Любимият ми очаква да умре.“
Фургоните с продоволствие влязоха в лагера и за първи път очите на Щит-наковалня Танакалаян се спряха на Форкрул Ассаил — или поне си помисли така, макар впоследствие да разбра, че мъжът е само полукръвен, Разводнен. Все едно, в него имаше нещо кошмарно — кожата, бяла като папирус, движенията му, ръцете, извити като змии, гъвкавите стъпки, мъртвешката студенина в светлите му очи.
„Това са най-опасните съюзници. Не съм сляп за презрението, което изпитвате към нас, щом видите окаяното ни състояние. Но ние ще се възстановим, и то бързо, и когато дойде време да направим нужното, ще сме готови.“
Видя, че Сеток стои отстрани, без да обръща внимание на Разводнения и офицерите му, пренебрегнала всички и всичко. Вълците ли я бяха стиснали в хватката си? Те ли гледаха сега от разноцветните й очи? „Тя е пречка. Но вината не е нейна — Вълците са я взели, те я използват — момичето не е нищо повече от портал, а когато боговете решат да се проявят в този свят, ще изригнат направо през нея. Съмнявам се, че изобщо ще оцелее.“
„Ако потрябва, ще запечатам този портал. Ще попреча на Вълците да дойдат. Ще го направя, за да спася живота им.“
Значи молитвите му оставаха без отговор. С думите си тя бе дала ясно да се разбере, че всички жреци на Сивите шлемове са глупци, самозаблудени във вярата си, че могат да трогнат ума на Дивото. А поколенията периши, дали живота си за Вълците… „прахосани. Всичката онази пролята кръв. И борбата за власт, драгоценните титли на Смъртния меч, Щита-наковалня, дестраянта, всички те не значат нищо.“
„И тук се крие най-жестоката истина от всички. В крайна сметка ние не сме по-различни от всеки друг култ, от всяка друга религия. Самоубеждаваме се в праведността на нашия път. Самоубеждаваме се, че ние единствени се придържаме към някаква неизменна истина. Сигурни в убеждението си, че всичко друго е прокълнато.“