„Но всичко това е било игра, осветеният от вярата терен за игра на борби за светска власт, на злостна амбиция.“
„В какво тогава да вярваме?“
Мислите му закръжиха на въртоп и го отнесоха все по-надолу и надолу… до Кругава. „Провидя ли всичко това? Реши ли, че личната слава е всичко, единственото, заслужаващо да се домогваш до него? Ти ли си решението, Кругава?“
„Дай последния си отпор. Умри, заровена до шията в почтеност, доблест и дълг — тези думи се веят на флаг, в три отсенки на червеното, и ти ще се притечеш към това знаме и ще умреш щастлива. Добре, Кругава, вече мога да те разбера. Не помага, защото все пак няма да те последвам. Но поне разбирам.“
Нямаха нужда от Сеток. Сивите шлемове щяха да са яростта на Вълците, гневът на Дивото, без риск за Вълците. „Да, това е война, но вие не идвате тук. Не в тази война. Иначе ще ви вземат. Дойдете ли, на този ден ще умрат богове.“
„Няма да го позволя.“
Осъзна, че е застанал между двете — между Кругава и Сеток, между профанното и святото, но на нито една от двете нямаше да даде прегръдката си. „На резеца на ножа, наистина. Аз съм Щитът-наковалня и моя и само моя е властта да дам благослов. Но ето ме, впримчен тук и отказващ да протегне ръце към която и да е от двете.“
„Изглежда, в края на краищата доблестната смърт ще е моята.“
— Щит-наковалня.
Обърна се и се озова срещу Разводнения командир.
— Да?
— Съветвам ви да отдъхнете и да се нахраните тази нощ. На разсъмване можем да започнем своя марш към Благословения дар…
— Извинете, накъде?
— Благословения дар е старото име на равнината, където чака армията на Коланси. Беше богата на жито земя.
Танакалаян се усмихна.
— Добре.
— Щит-наковалня.
— Да?
Разводненият кривна глава.
— Канех се да коментирам впечатляващата вежливост в поведението на войниците ви.
— Извинете ме — отвърна със стегнато гърло Танакалаян. — Разсеян съм.
— Разбира се. Брат Усърдие иска да узнае преследващите ви единствената заплаха ли са, която трябва да очакваме?
„Преследващите ни… но нищо не съм казал за К’Чаин Че’Малле. Нито на тебе, нито на никого от вас.“
— Вярвам, че да. Само че…
— Щит-наковалня?
— Има една армия на чужденци… но те решиха да преминат Стъклената пустиня. Мисля, че спокойно можем да допуснем, че са се провалили.
— Съгласен съм. Не усетихме нищо да посяга към нас от онази посока.
Танакалаян кимна.
— Съмнявам се, че изобщо бихте го усетили. Но се радвам на увереността ви в преценката, че Стъклената пустиня не може да се премине.
— Един момент, Щит-наковалня. Казвате ми, че не мислите, че бихме могли да усетим появата им. Защо?
Погледът на Танакалаян се зарея и отново се спря на Сеток. Сви рамене.
— Техният командир — тя е жена — владее меч Отатарал. Не че той би могъл да спаси… — Млъкна изведнъж, защото Разводненият вече крачеше към свитата си и ревеше команди на езика на Коланси. След малко трима ездачи обърнаха конете си и препуснаха в галоп на север.
Погледна към Сеток и видя, че е впила очи в него.
Щит-наковалня усети, че се поти, сърцето му заби бързо в гърдите.
— Само един меч Отатарал — промълви той, озадачен от явната тревога на Разводнения и притеснен от внезапното внимание на Сеток.
„Успокой се. Задръж се на резеца на ножа. Дишай дълбоко… дишай…“
22.
Дори който е живял живот на скърби, ще помоли за поне още ден.
Смирение стоеше вцепенена, извърнала очи на югоизток. Небето бе празно, безоблачно, синьото отмито и обагрено в зелено от Странниците. Празно, и все пак… „Смърт иде. Виждам път, съграден от кости и прах, път, прорязал плътта на земята. Иде със скоростта на вятъра. Иде в сянката на… богове на бездната!“ В душата й изригна смут. След него — ужас и страх. „Коурабас! Неокована! Но защо? Кой би направил такова нещо? Кой е призовал тази сила?“ За миг отново усети неумолимата тежест на камъка, който някога я беше пленил — усети задушаващия ужас от това, че не може да раздвижи крайниците си, тъмнината и ужасната, ужасна самота. И разбра какво е това. Разбра усещането, животинския ужас. Паниката. „Не! Никой няма да ме вземе отново!“
Помъчи се да се овладее.
„Коурабас. Ти си освободена — усещам горчивото ти ликуване. Навярно аз единствена мога истински да го разбера.“
„Но те ще дойдат за теб. Не можеш ли да ги усетиш? Елейнт са на този свят. Те ще те убият.“
„Не ни търси. Не пронизвай кожата на Акраст Корвалайн. Не трябва да бъдем наранени — не сега, Коурабас, Моля те.“