Острието влезе в гърлото й студено като лед и горещо като огън и всичко, което виждаше Килмандарос, изведнъж изгасна, отвътре навън.
„Аз… няма ме.“
„Сине мой. Дори в последния миг ме разочароваш.“
Драконъс изтръгна меча и се обърна. Срещу него стоеше кълбо от сенки със смътно човешки очертания. От двете страни имаше по една Хрътка и той улови движение отдясно, а след това отляво — още зверове го обкръжаваха.
Присви очи към привидението и се подпря на меча.
— Узурпатор, Тюлас знае ли, че си откраднал псетата му?
Сребърната топка на бастун лъсна за миг, преди отново да се скрие в сенките като рибарска блесна в тъмна вода. Привидението заговори с тънък треперлив глас:
— Не си особено вежлив, Древен. — Последва кикот. — Твоят… наследник… някога стоеше пред мен, също като теб сега. Той също държеше пъклен меч — о, да не би да беше твоят? Колко непредпазливо от твоя страна.
— Ако ме принудиш, ще убия тези Хрътки — рече Драконъс.
— Как беше оназ песничка? „Едно детенце имало кутренце…“
Драконъс пристъпи напред и надигна лезвието.
— Кой, в името на Азатанаи, си ти?
Бледа отпусната длан махна вяло.
— Прощавай, обидих ли те?
— Какво искаш?
— Само един въпрос към теб, Древен. — Бастунът отново се появи и се люшна към трупа на Килмандарос. — Къде след това? Или… — Нов кикот: — Кой след това?
— Защо те интересува?
— Защото… Остави Коурабас. Остави Форкрул Ассаил — всъщност остави цялата тази бъркотия. Дори Елейнт. Ако се намесиш, това само ще усложни нещата.
— Ти си значи — рече Драконъс. Отпусна меча и се отдръпна назад.
— Аз ли? Ами, да, аз съм.
— Паякът в центъра на тази паяжина. Гуглата. Рейк…
— И те бяха верни на думата си — виж, това е рядкост. Може би по-същественото е друго. Аномандър Рейк ти го каза добре, Драконъс. Можеш ли да си представиш такова нещо? Но освен това каза, че и ти ще си верен на думата си. Ще бъдеш ли, Драконъс? Ще бъдеш ли верен на думата си?
— Не помня да съм ти давал дума за нещо — отвърна Драконъс.
Върхът на бастуна потропа по земята.
— Чудесно! Е, колкото до това…
Скоро след като Драконъс си отиде, Хрътките се приближиха до труповете на Килмандарос и Секул Лат и задушиха с настръхнала козина. Сенкотрон ги погледа как кръжат възбудено, а след това вдигна глава и видя застаналия наблизо Котильон.
Покровителят на убийците изглеждаше… потресен.
Сенкотрон въздъхна, не без съчувствие.
— Древните са толкова неумолими. Погледни тези две трагични жертви. Колко векове са преживели? За да свършат тук. — Размаха бастуна. — Където и да е това тук. Дори на Хрътките им бе трудно да ги проследят.
— Убеди ли го?
Сенкотрон изсъска, вдигна бастуна и огледа сребърната топка.
— Помисли ме за… дързък.
— Само теб?
— Нас.
— Изгубихме я — каза Котильон. — Така поне се опасявам. Твърде много беше за тях, приятелю, твърде много — не са изминали нашия път. Те са смъртни. Нищо повече освен смъртни. Не разбират. Необходимостта не гложди… не глождеше душите им, както беше с нас.
— Пътища? Глождене? Души? Всичко това нищо не значи за мен. Решихме, че нещата трябва да се променят, това е всичко.
— Трябваше, защото положението ни беше твърде рисковано — отвърна Котильон. — Всичко, което последва — цялата тази безумна схема, — всичко започна с нуждата ни да си осигурим място в пантеона.
— Точно така.
— Но после всичко се промени.
— Може би за теб — промърмори Сенкотрон.
— Лъжец.
— Сенките никога не лъжат.
Двамата замълчаха за миг, а после Сенкотрон се изсмя дивашки. Котильон потисна усмивката си и извърна очи.
— Приключи ли със своя миг на съмнение? — попита Сенкотрон. — Добре. Не ти отива. Виж сега, тя е жена, а това само по себе си я прави най-ужасяващата сила във всички селения.
— Да — отвърна Котильон. — Знам за стария ти страх от господстващия пол.
— Обвинявам майка си.
— Удобно.
— Не знам кой повече го е страх от гостуванията ни.
— Още ли е жива? Не ставай смешен, Амманас.
— Виж, не съм бил винаги толкова стар. Все едно, всеки път, щом се окажем в една и съща стая, мога да видя разочарованието в очите й и да чуя гласа й. „Император? О, онази империя. Значи вече си бог? Олеле, не на Сянката, нали? Не е ли разбита? Защо трябваше да си избереш разбито владение? Когато баща ти беше на твоята възраст…“ Отврат! Бягах от деветгодишен, и чудно ли е?
Котильон го гледаше слисан.
— Ще излязат от онази пустиня, приятелю — каза Сенкотрон. — Чувствам го в костите си.