— Не знаех, че имаш кости.
— Добре де, пръчки тогава. Чувствам го в пръчките си. Хмм, звучи съвсем успокоително, нали?
— Успокоително? Не. Зловещо? Да.
Сенкотрон потропа с бастуна и се огледа.
— Още ли сме тук? Защо още сме тук?
— Няколко последни мисли за починалите, може би?
— Това ли трябва да се направи? Сигурно.
Котильон огледа труповете и изсумтя:
— Можеше просто да го плесне по ръката, нали?
— Небитите деца рано или късно свършват с убийство.
— Това ли е последната ти дума към тях? Безсмислено звучи, Сенкотрон.
— Но е така. Древните богове бяха като разглезени деца, без никой, който да ги надзирава. Единственото, което не мога да разбера за тях, е защо не са убити отдавна. Защото колко точно може да търпи всеки от нас? Това е въпросът, единственият въпрос всъщност. — Махна с бастуна. — А това тук е един отговор.
— Изглежда, трябва да сме благодарни, че Драконъс бе окован в Драгнипур толкова време — разсъди Котильон. — Ако Рейк не го беше убил…
— Всяко разглезено дете би трябвало да прекара няколкостотин живота в теглене на фургон, пълен с трупове. — Сенкотрон изсумтя. — Звучи все едно, че го каза майка ми. „Само сто живота ли, Келлан? Твърде слаб си, за да се справиш с хиляда, нали? Е, баща ти…“ Отврат! Стига!
Секул Лат усети, че лежи на земята. Беше затворил очи и не изпитваше никакво желание да ги отвори. Все още не.
Чу приближаващи се стъпки. На двама. Спряха и застанаха от двете му страни.
— О. Трябваше да се случи, рано или късно — каза женски глас отляво. — Все пак… кажи ми, братко, изпитваш ли нещо?
— Не — отвърна мъжки глас отдясно. — Защо, трябва ли?
— Ами, все пак ние сме онова, което бе най-доброто от него, и ние ще продължим да живеем.
— Мислиш ли, че може да ни чуе, сестро?
— Може би. Помниш ли как хвърлихме една монета и тя се завъртя?
— Отдавна беше.
— Ако се вслушам силно…
— Може би е просто въображението ти, мила. Някои игри просто заглъхват. А колкото до тази, новата — не искам да участвам в нея.
Жената издаде звук — почти като смях.
— Благоразумие ли е това, което чувам?
— Погледни баща ни — отвърна той. — Когато отвори очи, когато се изправи, връщане няма да има.
— Не, връщане — не. Никога повече.
Синът на Секул въздъхна.
— Мисля, че трябваше да подгоним Блудния, скъпа. В името на баща ни трябваше да го научим за бутването на бога.
— Драконъс ще го намери. Можеш да си сигурен в това.
— Но искам да съм там, когато го намери.
— По-добре да го срещнем пред портите на смъртта, братко. И да му напомним, че баща ни го чака от другата страна.
— И да го преведем през портата, да.
— Точно така.
— А след това да го…
— Бутнем.
Децата му се засмяха и Секул Лат усети, че се усмихва. „Синко, дъще, какъв чудесен дар ми поднасяте, преди да бъда отпратен по пътя си.“
— Сестро… виждам монета с две лица, и двете на Блудния. Да я завъртим ли?
— Защо не, братко? Бутваш и дръпваш, така правят боговете.
Когато най-сетне отвори очи, вече ги нямаше.
И всичко беше добре.
Там, където драконовата й сянка се плъзгаше над земята, твърдта изригваше на облаци от прах и камъни. Пукнатини се разтваряха, раздрани и бездънни. Хълмове се смъкваха и рухваха, зелените им наметала повяхваха и почерняваха. Там, където минеше, земята умираше. Свободата бе дар, но свободата я изпълваше с отчаяна ярост и с такава болка, че въздухът, връхлитащ по люспите й, бе агония.
Нямаше съмнение, че притежава душа. Можеше да я види дълбоко вътре, по тунел през пропуканата скала, надолу и все надолу, до едно разбито ядро, лежащо на пода. „Там. Онова.“ А писъците, които виеха от него, караха корените на планини да тръпнат, караха моря да треперят. Караха ветрове да затихват и правеха безжизнен самия въздух.
Преди рождението й бе покоят на неведомото, неподвижността на онова, което не съществува. Нито чувстваше, нито я интересуваше, защото просто не беше. Преди боговете да се намесят, преди да откъснат светлината от мрака, живота от смъртта, преди да вдигнат стените си и да изрекат скверните си слова. „Това е, но това не е. Ще има магия в световете, които сме сътворили, и чрез нейната сила ще се роди живот, и като се взираме в безбройните му лица, ще виждаме своите — ще научим кои и какво сме. Тук има магия, но тук няма.“
Не можеше изобщо да даде лицето си на боговете — нямаше да гледат, щяха само да извръщат очи. Можеше да събуди цялата мощ на гласа си, за да извика: „Аз съм тук! Вижте ме! Признайте ме — вашето единствено забравено дете!“ Ала това нямаше да постигне нищо. „Защото дори в полезрението на боговете трябва да има сляпа точка. А какво ще намериш там? Само мен. Разбито ядро, лежащо на пода.“