Живите й братя и сестри сега я преследваха. Не знаеше колко са, но беше все едно. Искаха унищожението й. „Но… още не. Оставете ми тази свобода… да направя нещо. Да направя нещо… нещо, което не унищожава, а създава. Моля ви, не мога ли да бъда повече от това, което съм? Моля ви. Не ме намирайте.“
Полетът й оставяше кървяща рана в земята, а докъдето стигаха очите й, където докоснеха цялата красота и чудо напред, появата й не носеше нищо освен опустошение. Беше безсъвестно. Непоносимо.
„Виж какво става, когато всеки дар е проклятие.“
Усети внезапен натиск, някъде далече зад себе си, изви врат и погледна назад по дирята на опустошение, оставена от самата нея.
Елейнт.
„Толкова много!“
Гневът подсили вика й и този вик разтърси земята на левги във всички посоки. Щом ехото заглъхна, Коурабас потръпна от разрухата, която бе нанесла. „Не! Къде е моята красота? Защо е само за вас? Не!“
„Ще имам тази свобода! Ще я имам!“
„За да направя… да направя… нещо.“
Крилете й се напрегнаха, но по-бързо от това не можеше да полети, а не стигаше. Елейнт се приближаваха и Коурабас виждаше онова разбито ядро — как лумва с вътрешен огън, как грейва с цялата ярост, която бе изпитвала някога, която бе поела в себе си — задържана толкова дълго. Ярост към боговете. И към създателите — нейните създатели — заради онова, което й бяха причинили.
„Елейнт! Искате да ме убиете и го наричате свобода? Елате тогава и опитайте!“
Яростта й ги очакваше.
Маток дръпна рязко юздите и от копитата на коня му се разхвърчаха прах и камъни. Облакът се вдигна около него и той изруга, плю и рече:
— В прохода са, Върховен юмрук. Кучите синове! Как са ни усетили?
— Успокой се — каза Паран, обърна се и хвърли поглед към колоната. — Ние сме в проявата на Акраст Корвалайн. Ассаил могат да проследят всяко движение. — Обърна се отново към Бойния водач. Добри ли са позициите им?
— Окопани са, сър. И са тежко бронирани, Върховен юмрук. Не са местни — Ассаил са довели наемници.
Юмрук Рит Бюд, застанала до Паран — толкова близо, че можеше да помирише косата й — попита:
— Можа ли да видиш отличителните им знаци, Боен водач?
Маток изкриви лице.
— Вълчи кожи, Юмрук. Вълчи черепи също. Не се приближих достатъчно, но ако имат трупчета на вълчи кутрета, увиснали от ушите, нямаше да ме изненада.
Паран въздъхна.
— Тогг и Фандърей. Това вече усложнява нещата.
— Защо да ги усложнява? — изсумтя Ното Бойл, извади рибешкия гръбнак от устата си и огледа червения му връх. — Нищо сложно няма в цялата тази работа, нали, Върховен юмрук? В смисъл, тръгнали сме в бърз марш кой знае накъде, а където и да е това къде, няма да е хубаво, а щом стигнем там, се каним да съберем сили с някой, който може би може да е там, да водим война срещу Древна раса и техните човешки роби без никаква определена причина, освен че са адски гадни. Сложно ли? Глупости. Виж, Седемте града… онова беше сложно.
— Свърши ли, Бойл?
— Ното Бойл, сър, моля. И да, свърших. Засега.
— Сложно го прави — продължи Паран — това, че не държа особено да се бия с поклонници на Вълците на Зимата. Всъщност симпатизирам на каузата им и макар че бих могъл да не се съглася със средствата, с които се канят да изразят вярата си… — Млъкна и се обърна към Рит Бюд. — Богове, чуй ме само. Започнах да дрънкам като Бойл!
— Ното Бойл.
— Въпросът е, че се налага да минем през този проход. Маток? Някакви други маршрути през планините?
— Откъде да знам? Никога не съм бил тук.
— Извинявай. Глупав въпрос.
— Дайте просто да ги прегазим, Върховен юмрук. Смятам, че са под пет хиляди…
Юмрук Рит Бюд се задави. Изкашля се и рече:
— Пет хиляди?! Окопани? Ще е страшна касапница!
Ното Бойл се намеси:
— Върховен юмрук, едно скромно предложение.
— Казвай.
— Вие сте Господар на Драконовата колода, сър. Поговорете с Вълците на Зимата.
Паран повдигна вежда.
— Да поговоря с тях? Знаеш ли какво? Следващия път, когато се набуташ в пълна с вълци яма, пробвай да преговаряш с тях. Ното.
— Ното Бойл.
— Можете да си менкате кокали — обади се Гъмбъл, който бе клекнал на една плоска скала наблизо. — Да им подушите задниците — чувал съм, че го обичат това. Да легнете на гръб и да вдигнете лапи също.
— Я някой да ни намери някоя по-голяма змия — изръмжа Маток и изгледа ядосано жабока.
Гъмбъл въздъхна шумно и издутото му тяло се сви като спукан мехур.
— Чувствам, че коментарът ми не се приема за конструктивен, което ме води до заключението, че съм в компания на глупци. Какво му е новото на това, питам се?