— Ще убие Коурабас?
— И ще остави свят пълен с Елейнт?
— Тогава… може би ще се отдръпне и ще гледа как двете първични сили се сблъскват и се бият, докато едната не победи… но толкова отслабнала, толкова разбита, че той ще трябва само да действа бързо и хладнокръвно. Може би точно това е поискал брат ти от Драконъс в замяна на свободата му.
Силхас Руин вдигна ръце пред лицето си и поклати глава.
— Доколкото познавам брат си, не е имало никакво искане. Имало е само даване.
— Какво терзае ума ти, приятелю?
— Това, че в освобождението на Коурабас има нещо повече, отколкото знаем. Че по някакъв начин, който все още не сме проумели, свободата на дракона Отатарал служи на по-висша цел. Коурабас е тук, защото трябва да е тук.
— Силхас… живите ти сетива са по-остри от моите мъртви. Колко Елейнт са дошли в този свят?
Белокожият Тайст Андий смъкна ръце от лицето си и погледна Тюлас Остригания.
— Всички.
Тюлас Остригания залитна и се обърна — сякаш всеки негов инстинкт настояваше да побегне, да се махне оттук. Където и да е. А после отново погледна Силхас.
— Коурабас няма шанс.
— Да, няма.
— Елейнт ще завладеят този свят — кой ще ги спре? Приятелю — ние сме без значение. Всякаква цел… свърши. Няма да се предам на Тиам обаче!
Внезапният му гняв накара Силхас да изправи рамене.
— И аз.
— Какво можем да направим?
— Можем да се надяваме.
— Какво имаш предвид?
— Казваш, че усещаш Хрътките на Сянката…
— Не близо…
— И ми казваш, че имат нов господар, узурпатора на Куралд Емурлан…
— Който не властва над нищо.
— Да. Все още не. Игра се разиграва тук — извън всичко, което мислим, че разбираме за положението. Казваш, че Хрътките се скитат. Въпросът, който трябва да се зададе, е: защо? Какво общо има Сянката с всичко това?
Тюлас Остригания поклати глава.
Силхас Руин извади от ножницата меча Хуст.
— Онзи узурпатор ми даде това оръжие, както ти казах. Виждаш ли острието? Ецвано с дракони. Но има нещо повече. Саможертвата на брат ми. Връщането на Майката Тъма.
— А сега Драконъс. Силхас — брат ти не може да е мислил да…
— Да, Тюлас. Ние децата бяхме толкова отговорни за станалото между Майката Тъма и нейния консорт, колкото всеки друг — дори Оссерк. Приятелю… те са задействали нещо. Аномандър, този Сенкотрон, дори Качулатия — и може би други богове, скрити от погледа ни, забулени завинаги.
— Драконъс никога няма да се върне при Майката Тъма — наистина ли вярваш, че онези рани изобщо може да се изцерят?
— Тюлас, на Елейнт трябва да се окаже отпор — трябва да бъдат изтласкани назад. Те са Децата на Хаоса, а кой винаги се е изправял срещу Хаоса? Какво беше Драгнипур, Тюлас, ако не опит на един отчаян мъж да спаси жената, която е изгубил? Не успя — Бездната знае как се провали, — но сега, най-сетне, Драконъс е освободен — веригите му са свалени завинаги. Не разбираш ли? Брат ми сложи край на клетвата на Майката Тъма за усамотение — тя отново е извърнала лице към децата си. Но защо трябва да спре дотам? Тюлас! Моят брат също така освободи Драконъс.
— Аномандър иска да насили раните да се изцерят? Каква арогантност!
— Той не насилва нищо, Тюлас. Той само отваря вратата. Прави възможно… всичко.
— Драконъс разбира ли?
„Ето, това е въпросът, нали?“
— Когато приключи с избиването на Древните богове, които чувства, че трябва да бъдат избити, той ще спре. Ще си зададе въпроса: а сега какво? И тогава, може би, ще го осени. Пълното осъзнаване на дара на Аномандър.
— Приятелю, ако наистина имах дъх, щеше да си ми го отнел. Но… как може да си сигурен? За всичко това?
Силхас Руин огледа меча в ръката си.
— Мисля, че знам кой стои присвит в центъра на тази безумна паяжина. Тюлас, когато се превъплътя, какво става с този меч Хуст?
— Слива се с фибрите на твоята плът и кост — както добре знаеш, Силхас.
— Да… но това е меч Хуст — убиец на дракони.
— Мислиш ли, че узурпаторът се е опитвал да ти каже нещо?
— Започвам да подозирам, че дарът не беше мечът. Дарът беше онова, което означаваше мечът — което означава. — Прибра оръжието. — Дошло е времето за последния ни отпор, приятелю. Война, която ще поведем.
Сухото гърло на Тюлас Остригания отново изхриптя, но този път беше смях.
— Развеселява ме тази ирония, любими братко по оръжие. Добре, хайде да идем да убием няколко дракона. — Замълча и кривна глава към Силхас. — Коурабас… ще ни благодари ли?
— Очакваш ли го от нея?
— Не, едва ли. Защо да го прави? Ние ще се провалим.
— Ето, че ми даваш повод да се чудя — отвърна Силхас. — В края на краищата няма ли това да е първият път, когато тя не загива сама?