Тюлас помълча за миг, после каза:
— Приятелю, нашата смърт ще е нашият дар към нея.
— Тюлас, могат ли двама Древни да направят Буря?
— Ще трябва да опитаме.
„Аномандър, вярвам, че скоро ще те видя. И Андарист също.“
— След като скоро ще умрем, Силхас, ще ми кажеш ли какво сполетя Трона на Сянка?
Силхас Руин се усмихна и поклати глава.
— Може би, ако пожелае, Тронът ще ти го каже сам.
— Троновете не могат да говорят.
— Вярно е. И толкова по-добре, не мислиш ли?
— Добре е, че ще умрем един до друг — изръмжа Тюлас Остригания. — Иначе щях да съм принуден да се бия с теб.
Бяха се отдалечили много един от друг и вече се превъплъщаваха.
И два Древни дракона, единият жив, другият немрящ, се издигнаха в пустото небе.
Олар Етил клечеше присвита в тревите като заек, чакащ да го грабне ястребът. Торент я огледа още за миг, като се мъчеше да прикрие мрачното си задоволство, а след това отново се обърна да погледне трите деца. Продължаваха да спят — старата вещица им бе направила нещо. Беше малко след пладне и не бяха стигнали далече от разсъмване.
— Твърде много са — няма къде да се скриеш — мърмореше Гадателката на кости. — Вече знам какво опитват. Не може да стане. Искам го за мен — и ще го получа! Древни има в небето, но аз съм най-древната от всички. Ще се погрижа да бъдат изтласкани — но първо Коурабас трябва да умре. Трябва да се провалят!
Торент отиде при коня си, огледа стрелите в колчана, после подхвърли през рамо:
— Какво чакаш?
— Няма да вляза в тази битка — изръмжа Олар Етил.
Той се огледа. Не виждаше нищо освен пуста равнина.
— Каква битка?
— Ти все едно вече си умрял, кутре. Скоро няма да ми трябваш повече. Дарове имам да дам. А той ще ми прости — ще видиш, ще ми прости.
— Как ще мога да видя, щом ще съм мъртъв?
Тя се изправи и разрита тревите. Два скелета на гущери побягнаха от костеливия й крак. Торент чу щракащите им челюсти, когато пропълзяха покрай него и надолу по склона.
— Така значи — изхриптя Олар Етил, загледана след тях. — Отидоха си. Добре. Изобщо не им вярвах… Добре, вървете! — И завика след тях: — Намерете великата Буря на Тиам! Сякаш това ще ви помогне, ха! — Завъртя се рязко и изпъна крив пръст към Торент. — Следя те, кутре!
Торент въздъхна.
— Всичко тръгна накриво, а?
— Ерастас беше глупак! И всичките Древни, които го слушаха — неговото безумие ги уби! Добре! Стига да ме остави на мира.
— Изгубила си си ума, вещице.
— Събуди ги! — сопна се Олар Етил. — Трябва да тръгнем на юг — и бързо!
— Надушвам море във вятъра — рече Торент и кимна на изток.
— Разбира се, глупако. Хайде, вдигай изтърсаците — трябва да тръгваме!
„Губиш хватката, вещице, и го знаеш, нали? Мислиш, че каквото си се захванала да направиш, ще е достатъчно, че ще реши всичко — но сега откриваш, че няма. Дано да поживея още малко — достатъчно дълго, за да застана над трупа ти.“
— Изтича от ума ти, кутре.
„Изтича само когато аз го пусна.“
Изгледа го рязко. Торент й обърна гръб и отиде да събуди децата.
— Там ще сме в безопасност, Кърдъл, нали? Веригите на проклятието ни — счупени в Бурята! Нали?
— Каквото замислях от самото начало, Телораст — и ако не беше толкова задръстена, щеше да си се досетила отдавна.
— Беше онзи жрец на Червея, онзи хитър пияница — по-добър от Не-Апсалар, много по-добър! Той ни каза всичко, което трябваше да знаем, тъй че няма нужда да се досещам, Кърдъл, защото от двете ни аз съм по-умната.
— Единственото умно нещо, което изобщо си направила, е да ме склониш да съм ти приятелка.
— Приятелка любима сестра или по-добра половинка, все едно е с нас, и не е ли така най-добре, Кърдъл? Това означава да живееш живот на загадка и приключение! О… кракът ми ли се измъква? Кърдъл! Кракът ми!
— Добре си е. Просто се е разхлабил. Скоро ще е все едно. Скоро ще си имаме тела, подходящи за самолюбието ни, и няма ли да е страшничко? Ами че аз мога и трон да ни надуша, Телораст. А ти?
Но Телораст бе застинала на място.
— Почакай! Кърдъл, чакай! Тази Буря… тя ще ни погълне!
— Значи ще ни изядат… и поне ще сме свободни. А и рано или късно Бурята ще спре. Трябва да спре.
— По-скоро ще се разпадне — изсъска Телораст. — Тъй че трябва да сме предпазливи, Кърдъл, та да не ни изядат наистина.
— Ама разбира се, че ще сме предпазливи. Ние сме умни.
— И подли.
— Точно затова същества като нас никога не губят, Телораст. Ние преливаме от таланти — изливат се от нас навсякъде!
— Стига кракът ми да не изпадне.
— Ако изпадне, ще те нося.