— Наистина ли?
— Е, ще те влача.
— Толкова си мила, Кърдъл!
— Защото сме влюбени, Телораст. Заради любовта бих те влачила навсякъде. Обичаме се и затова заслужаваме два трона — поне два! Заслужаваме ги и ще ги имаме, дори да трябва да избием десет хиляди бебенца, за да ги вземем.
— Бебенца? Да убиваме бебенца?
— Защо не?
Продължиха да пълзят през тревите.
— Мога почти да ги видя, Телораст! Армия от бебенца между нас и онези тронове. Може да си въртят костените кречетала колкото си искат — ще ги сдъвчем като сиренце.
— И котенца, и кутренца, и мишчици също!
— Спри, Кърдъл — огладнявам от думите ти! И си спести дъха — ще ни трябва да убием Коурабас.
— Не можем да убием Коурабас с дъха си, Телораст — тя е Отатарал, забрави ли? Трябва да го направим по трудния начин — парче по проклето парче, докато не завали от небето!
— Ще е страхотно. Нали? Кърдъл, нали?
— Най-хубавото, Телораст. Почти толкова хубаво, колкото да ядеш бебенца!
— Колко време ще ни отнеме това? Стигнахме ли вече, Кърдъл? Краката ми скоро ще изпаднат, заклевам се.
— Хмм, може би трябва да се въплътим. За малко, искам да кажа. Съвсем за малко, а после пак долу, ще потичаме малко и пак ще се въплътим — какво мислиш?
— Мисля, че си умна почти колкото мен.
— А ти си умна почти колкото мен. Ние сме умни почти колкото мен и мен — колкото теб де. Не е ли страхотно?
Паран спря и свали момчето от седлото. Нареди на отряда да чака и махна на Маток да го придружи. Малко по-напред склонът им предлагаше ясна гледка към траншеите, рампите и редутите на противника.
Които гъмжаха от войници.
— Виждат ни — каза Маток.
Паран спря и огледа позициите. Нагоре по прохода лъкатушеше каменист път. В първата линия на защитата полукръг от земни насипи се извиваше навътре към пътя — опит за щурм по него щеше да доведе до убийствен обстрел. Освен насипите всичко беше стръмни сипеи.
— Имах една жена — измърмори Маток. — Същата като това тука.
— Моля?
— Колкото повече й налитах, толкова по-грозна ставаше. Един от многото капани, когато се напиеш по пълнолуние. Събуждаш се за ужасите, които си направил, и после трябва да живееш с тях.
В защитата ясно се виждаха две предмостия и на по-близкото се вееха знамената на Коланси.
— Изповядани помощни — каза Паран. — Ще трябва да минем през тях, за да стигнем до Вълчата армия. Виж, това е неочаквано усложнение.
— Обаче знаеш ли, обичах я тая жена. Беше най-добрата ми жена, както се оказа.
— Какво стана с нея?
— Наследи ме и се събра с един по-хубав. Виждаш ли, будеше се сутрин и изпитваше същия ужас като мен, и колкото повече налитах…
— Маток, май ни очаква кървав бой.
— Думите ви ме радват.
— Трябва да надделеем и да разбием Изповяданите. После можем да се заемем с наемниците. Всъщност може би точно това е, което ни трябва, за да ги убедим да се предадат.
— Там горе ще има Чист, Върховен юмрук. Още веселба за Калам и Висшия маг.
— Ще подходим през нощта. Маток, твоите воини ще са от голяма полза — конници са все пак.
Маток сви рамене.
— Защо ударните части яздят коне, Върховен юмрук? Защото е най-бързият начин да се измъкнеш.
— Вече не сте само ударни, Маток.
— Ще влезем в схватка, ако това ви трябва, но няма да ни хареса. Виж, пътят… Широк път, военен. Разчистваме фланговете и можем да препуснем право нагоре.
— В чакащите зъби на онези наемници? И нагоре при това? Няма да ви похабя толкова глупаво. Съжалявам, но колкото и да сте жадни за кръв, ще се наложи да почакате малко.
Воинът се намръщи, но после сви рамене.
— Жадни сме за кръв, да, но не и ако повечето е наша.
— Добре. Дръж паплачта си изкъсо, само това те моля.
Маток го гледаше някак особено.
— Върховен юмрук, цял живот съм слушал приказки за малазанската армия. И аз съм бягал навремето от няколко сблъсъка, и са ме гонили седмици наред. — Посочи с брадичка към прохода. — Но това… дори онези Изповядани изглеждат достатъчни не само да ни спрат, но и да ни скапят.
— Тоест?
— Тоест боя се за Воинството, нищо повече.
Паран кимна.
— До утре сутринта, Маток, намери висока позиция за теб и воините ти. Ще ви покажа всичко, което трябва да знаете за малазанската армия.
Две обръщания на пясъчния часовник след като слънцето бе залязло Воинството спря недалече от прохода. Под яркозеления блясък на Нефритените странници ротите вдигнаха палатките. Поставени бяха предни постове, въпреки че не се очакваха излази от врага. Войниците се нахраниха бързо и легнаха да почиват. Придружен от Юмрук Рит Бюд, Паран тръгна да обиколи лагера.
Никога не бе мислил, че ще командва армия. Никога не бе мислил, че ще заеме мястото на Дужек Едноръкия. Често мислеше за него и взимаше от него всичко, което можеше. Воинството бе познало лоши времена. Заслужаваше нещо по-добро — но пък Паран подозираше, че всеки командир изпитва това чувство.