— Видяхте ли онези защити, сър? — тросна се Калам. — Как се надявате да накараме перишите да се предадат? Могат да спрат Воинството на място.
Но Паран се беше намръщил.
— Защо онзи демон не те разкъса на парчета, Калам?
Убиецът извърна очи и сви рамене.
— Срещнах го веднъж. Направих му услуга. Може би. Мисля. Не мога да си спомня точно. Беше в Седемте града, насред Вихъра.
— Голяма приказка развъртя, Калам — подхвърли Бързия Бен.
— Плямпащата уста я оставям за теб, маг.
— Разумно решение. Но следващия път просто резюмирай.
Шестима Висши Разводнени офицери стояха неспокойно пред Ерекала. На двайсет крачки зад тях се виждаше почернялото петно и овъглените останки от палатката на Чистия. Въглените все още мигаха като отварящи се и затварящи се греещи очи.
Няколкото пъти, в които перишкият командир се беше срещал с тези полукръвни същества, те бяха гледали на него с надменно пренебрежение. Сега това чувство на превъзходство бе пометено от пожара. Брат Спокойствие беше мъртъв. Но да се изрече това бе все едно да изречеш невъзможното. Спокойствие бе един ранг под Благоговение и Усърдие и властта му бе огромна, сравнима единствено с тази на Смирение — или така поне бяха убедили Ерекала.
„А тази нощ Спокойствие падна от двама малазанци. А на разсъмване ще се изправим в битка срещу още осем хиляди. Но вслуша ли се Чистият брат в предупреждението ми? Не.“
— Намерихме следи от кръв, водещи от палатката на Чистия — заговори той. — Има основания да предположим, че брат Спокойствие е оказал силна съпротива на нападателите си. Всъщност възможно е сериозно да ги е наранил, може би дори е убил един.
Но думите му не произведоха никакъв ефект. Ерекала въздъхна и продължи:
— Ще изберете ли сред вас някой, който да поеме командването на Изповяданите? Или бихте могли да се поставите под моя команда. Утрото бързо се приближава, господа, и скоро ще влезем в сражение.
Един от офицерите пристъпи напред.
— Сър, по всички тактически въпроси брат Спокойствие ни нареди да се подчиняваме на заповедите ви.
Ерекала кимна.
— Както и направихте.
— Сър — почна офицерът, но се поколеба.
— Говорете откровено.
— Чистите почувстваха смъртта на брат Спокойствие. Те са наранени, объркани и от тях не получаваме никакво напътствие. Всъщност самият Акраст Корвалайн е бил увреден тук.
— Увреден? — Това беше неочаквано. — Как така?
— Друга Крепост се е проявила тук нощес.
— Нима? — Огледа бавно лицата пред себе си. — Може би твърде лесно пренебрегнахте ефикасността на седем хиляди периши, молещи се на своите богове.
— Не говорим за Зверската крепост, сър.
Ерекала се смълча, защото сега той беше стъписаният. След това попита тихо:
— А идентифицирали ли сте натрапника, сър?
— Не ние, командире. Сестра Благоговение обаче… в бурята на мислите й усещаме нейното… разпознаване.
— Продължете.
Мъжът поклати глава.
— Само с това разполагаме, сър.
— Да не би мисълта ви да е, че друга Древна крепост се е опълчила на Акраст Корвалайн?
— Бихме искали да знаем повече за тези малазанци, сър.
Ерекала се намръщи.
— Да не би да сте разколебани за подготвителните ми действия тук?
— Не, командире. Днес врагът ще пострада, може би ще бъде разбит. Но искаме да разберем… нали тези малазанци не са с нищо повече от човешки същества?
— Не по-различни от нас перишите, имате предвид?
— Тогава… и те ли служат на Древен бог.
— Малазанската империя отдавна е забранила култове към войната във войската си… но това не означава, че в армията й няма тайни вярващи. — Огледа ги замислено. — Не е ли хрумвало на Форкрул Ассаил, че с това толкова насилствено налагане на властта на Акраст Корвалайн биха привлекли вниманието на другите Древни крепости?
— Нашето разбиране беше, че почти навсякъде в този свят Крепостите са изоставени, отстъпили са на по-младо асцендентство.
Ерекала кривна глава.
— А такъв ли е случаят с перишите?
Най-сетне офицерът отвърна с леко презрителна усмивка:
— Вие бяхте сметнати за отклонение.
Командирът се усмихна.
— Можем да подновим тази дискусия по-късно. Сега идете при Изповяданите и поемете командването на ротите си.
Офицерите отдадоха чест.
Ерекала махна на един от адютантите си.
— Сестра Стейлок, предупредете войниците си, че днес може да се изправим срещу повече от един враг.
Младата жена се намръщи.
— Сър?
— А след това ги уверете, че Вълците ще ни пазят от всички заплахи.