— Слушам, сър.
Отново останал сам, Ерекала тръгна към наблюдателната платформа, която бе вдигнал на петдесет крачки вляво от портата. Оттам щеше да има безпрепятствена гледка към вражеския щурм. „Малазанци. Само изричането на това име стига, за да пребледнее и най-коравият войник — особено сред тези, които са се изправяли срещу тях. Какво има у тези чужденци, което толкова ги отличава?“
Щом стигна до стълбата, спря, спомнил си всичко, което бе видял от онова ужасно отстъпление от град Малаз. „Адюнкта Тавори, знаеше ли, че ще дойдеш на тази земя и ще завариш други малазанци, които те чакат? Твои съюзници ли са те, или някоя друга игра, скроена от императрица Ласийн? Теб ли гонят? Или това е просто друго нашествие? — Прониза го внезапен студ. — Ако са съюзници… тогава това трябва да е било планирано.“
Бързо се качи на платформата и застана до перилото от северната страна. Небето изсветляваше, но подстъпът към прохода все още бе в сянка. Виждаше вражеските редици, вече подредени в пет ясно откроими клина в подножието. „Не могат ли да видят какво ги очаква? Може би ще успеят да завземат първата траншея — но втората? Невъзможно е. Сивите шлемове дори няма да извадят оръжията си днес. — Безпокойството му се усили. — Наречи малазанците с всяко мръсно име, но не ги наричай глупци.“
Остана на платформата да види какво ще последва.
Гъноуз Паран застана срещу безредната тълпа и примига с гуреливите си от безсъние очи. Винаги беше проблем, когато се опиташ да стегнеш четиристотин мърляви недисциплинирани морски пехотинци. Коравите погледи, загрубелите лица, усещането, че са полудиви и напъват да скъсат каишката. Още по-лошото бе, че тази сган, струпана пред него сега, в мразовитото утро, бяха до един сапьори.
Паран хвърли поглед през рамо към грамадата дървени сандъци, оставени зад него. Около тях нямаше охрана. Цялото това събиране ставаше на двеста крачки северно от края на лагера. „И с пълно основание.“ Усети вадичката пот, потекла по гръбнака му.
Погледна Ното Бойл, а после капитан Суиткрийк, застанали благоразумно настрани, покашля се и започна:
— Напълно съм наясно за разочарованието ви — задържах ви от защитата на цитаделата, пратих ви да правите ремонти и нищо повече. Смея да кажа, че мечовете ви вече са ръждясали в ножниците… — Замълча, но не видя никаква реакция, никаква усмивка, никакво кимване. Покашля се отново. — Реших, че ще ни донесе тактическо предимство, ако задържа вас, сапьорите, с вашите специфични… таланти, колкото може по-дълго.
Нито звук не последва от събраните бойци, но всички очи бяха вперени в него. Той отново погледна Ното Бойл. Мъжът стоеше на няколко крачки по-назад и встрани, рибешкият гръбнак помръдваше нагоре-надолу в устата му. И той се бе втренчил в сапьорите.
Върховният юмрук въздъхна и продължи:
— Всъщност може би трябваше да задържа нападението над онзи морантски склад и не просто по причини на безопасност, макар че, както съм сигурен, че знаете всички, морантите са много предпазливи в складирането на муниции. Все пак транспортирането им в голямо количество и по суша крие безспорни рискове. За щастие вече сме тук. — Посочи зад себе си. — А те са там.
Беше очаквал напрежението да се усили, тълпата да се размърда в нетърпеливо очакване. Първите широки усмивки, войниците най-после да изправят рамене и да застанат „мирно“ дори. Но вместо това… Паран присви очи. Нищо.
„Все едно, че им говоря за времето. Какво им става?“
„Мислех, че ме уважават. Мислех, че най-после съм си заслужил ранга, с който почнах. Но сега… имам чувството, че всичко е било преструвка.“
— Може би ще сте доволни да научите, че чакането ви приключи. Тази сутрин ще си разпределите тези муниции и ще се върнете в отделенията си. Морските пехотинци ще поведат атаката. Трябва да пробиете отбраната и, ако е възможно, да настъпите до втората траншея. Щурмът трябва да е бърз и стегнат… — Спря, защото видя нещо. По-точно някого.
В предната редица, вдясно от него, където слънчевата светлина безпрепятствено се спускаше косо, стоеше ефрейтор с побеляла коса. Широкото му плоско лице бе нашарено с белези, виждаха се дори от мястото, където стоеше Върховният юмрук. Паран примижа към него, после махна с ръка на Ното Бойл. Резачът се приближи и извади гръбнака от устата си.
— Ното Бойл — тихо каза Паран.
— Сър?
— Иди до онзи ефрейтор — ей онзи там, — погледни го добре и след това ми докладвай.
— Това проба ли е?
— Просто го направи.
Резачът пъхна отново гръбнака между зъбите си, тръгна и спря точно пред ефрейтора. След миг се обърна и закрачи обратно.
— Е? — попита Паран.