Ното Бойл измъкна рибешкия гръбнак от устата си.
— Той плаче, Върховен юмрук.
— Плаче?!
— Така изглежда, сър.
— Но… защо плаче?
Ното Бойл се обърна и отново погледна ефрейтора.
— Само една сълза, сър. Може да е от всичко.
Паран изруга тихо, закрачи и застана пред ефрейтора. Погледът на десантчика беше вперен право напред. Самотната сълза от дясното му око бе прорязала диря по прашната му буза.
— Нещо в окото ли, ефрейтор?
— Не, сър.
— Болен ли сте?
— Не, сър.
— Треперите.
Очите за миг примигаха в тесните цепки и се впиха в неговите.
— Тъй ли? Не знаех, сър. Виноват.
— Войник, гледката ли ви затулвам?
— Да, сър, затулвате я, сър.
Паран бавно се отдръпна встрани. Гледа сапьора няколко мига, после още няколко, докато не… „О, богове на бездната!“
— Стори ми се, че каза, че не си болен, ефрейтор.
— Не съм, сър.
— Позволи ми да не се съглася.
— Както заповядате, сър.
— Ефрейтор.
Очите отново примигаха.
— Сър?
— Контролирайте се. Искам ред. Да не гръмнете някой от нас. Ясен ли съм?
Бързо кимване.
— Да, сър. Благословен да сте, сър.
Стъписан, Паран възкликна рязко:
— Благославяш ме?!
И от тълпата сапьори се надигна тих хор, повтарящ благословията на ефрейтора. Паран се отдръпна, помълча, докато се овладее, и повиши глас:
— Няма нужда да бързате — има предостатъчно за всички. — Замълча, чул тихо скимтене, после продължи: — До едно обръщане на пясъка искам да сте се върнали в отделенията си. Сержантите ви са уведомени за това снабдяване, тъй че вече се е разчуло. Докато се върнете при тях, ще са приключили с молитвите си, жертвоприношенията и прочие. С други думи, ще са готови за вас. Атаката започва две обръщания на пясъка от този момент. Това е всичко.
И тръгна, без да поглежда назад.
Ното Бойл го догони.
— Върховен юмрук.
— Какво?
— Разумно ли е? Това са повече муниции от всичко, което е виждал някога някой от тях.
— В тези сандъци са само острилките, запалките и димките. Още не съм им дал дори да видят проклетиите и червените гръмове…
— Извинете, сър, какви гръмове?
— Оказва се, Ното, че съществува цял клас муниции, специално за морантите. Не за износ, ако ме разбираш. Чрез една карта станах свидетел на демонстрация на някои от тях. Тези, които съм нарекъл червени гръмове, са подобни на катапултните гръмове. Само че не им трябва катапултът.
— Любопитно, Върховен юмрук. Но ако още не сте ги показвали на никой сапьор, как ще знаят как да ги използват?
— Ако се наложи да се бием с перишите, тогава… хм, сигурно ще трябва един бърз курс. Засега обаче защо да ги разсейвам?
Приближаваха се към края на лагера, където две роти редовни и тежки се бяха събрали от двете страни на каменния път. Юмрук Рит Бюд стоеше между тях и ги чакаше.
— Още един въпрос, сър — каза Ното Бойл.
Паран въздъхна.
— Какво?
— Онези проклетии и червени гръмове — къде ги скрихте?
— Успокой се. Направих си личен лабиринт за тях… е, по-точно заградих малък участък, достъпен само за мен чрез карта.
— Ормулогун?
— Моля? Дали той нарисува картата? Разбира се.
— Използва ли една странна червена резка, сър? Като мълния, само че с цвета на кръв?
Паран се намръщи.
— Символът на червения гръм, да. Откъде знаеш?
Ното Бойл сви рамене.
— Не съм сигурен, сър. Сигурно съм го видял някъде. Няма значение.
Ефрейтор Стърн изтри очите си. Сандъците бяха отворени и сапьорите действаха бързо. Огледа останалите сандъци, изруга тихо и се обърна.
— Манкс, я ела тук.
Далхонийският шаман с патешката походка се дотътри до него.
— Точно както си мислехме! Само че от малките. Кучият син не ни се доверява.
— Идиот — изсумтя Стърн. — Аз не ни се доверявам. Но слушай, ако…
Манкс вдигна ръка пред лицето му.
— Покрих го. Виждаш ли?
Ефрейторът огледа татуировката, издраскана на дланта. Кървавочервена назъбена линия.
— Това ли е? Само това ли ти трябва?
— Трябва да свърши работа. Погрижихме се жабокът да ни го опише подробно.
— Добре. Той съвзе ли се?
— Е, поопекохме го малко, но ще оцелее. Малко се пообърка — в смисъл, наложи се да ги вържем двамата и помислихме, че ако заплашим жабока, ще е достатъчно художникът да се прекърши и да проговори. Сбъркахме обаче. Всъщност Ормулогун предложи да го поизпечем — не бях виждал стария сбърканяк толкова щастлив. Мислехме, че са приятели…
— По-тихо! Много дрънкаш. Не ме интересува какво е станало, стига да не сте убили някой от двамата.
— Живи са, казах ти. Вързани и със запушени уста. Ще ги пуснем по-късно.