— Брат Ерекала!
Очите му бяха отворени, но бялото им бе зацапано с кръв. Устата му се отваряше и затваряше като на риба на сухо.
Тъкмо когато стигна до него, той се надигна на четири крака и се закашля.
— Командире!
Явно не можеше да я чуе. Стейлок погледна нагоре — цяла рота периши бяха повалени на земята от ужасните взривове. „Това не е битка. Това е касапница.“
И й се стори, че чу в черепа си воя на своите богове. Вой на безсилен гняв и на сляпо упорство. Вой, който не разбираше нищо.
Ръка в метална ръкавица стисна рамото на Стърн и го обърна. Той изръмжа и посегна за меча си, но спря.
— Юмрук?
— Спрете бомбардировката. Незабавно!
Ефрейторът огледа хората си с червени гръмове. Сандъците зад тях бяха отворени и между сандъците и местата за хвърляне лежаха вързопи подплата от овчи руна.
— Още им остават по четири-пет залпа, сър — по цялата линия!
— Казах, спрете! Върховният юмрук не иска да въвличаме перишите!
Стърн примига.
— Но ние не въвличаме перишите!
— Имате ли представа докъде стигат тия гръмове?
— Ама ние само по стената, сър, нищо повече. Никой не е хвърлял зад нея, Юмрук. Честна дума!
— Спри огъня!!!
— Слушам, Юмрук! А, Юмрук… голяма работа са тия гръмове, нали? Богове на бездната — до последния си ден няма да го забравя…
Млъкна, като видя как лицето й потъмня от гняв.
— Искахме ги уплашени — не мъртви!
Стърн се намръщи.
— Съжалявам, Юмрук, но никой не ни го каза.
За миг си помисли, че ще го удари. Но тя се обърна бясна и тръгна надолу. Стърн се загледа след нея, докато слизаше по склона, където редовните и тежките стягаха редици и се мъчеха да останат общо взето на онова, което бе останало от каменния път. „Мамка му, сега ще трябва да го ремонтираме това, нали? Но не е ли това тайната истина за всичко във военния живот? Заповядат ни да го гръмнем, а после ни заповядат да го построим отново. Да, това е то проклетата сапьорска съдба…“
Манкс се смъкна до него, лицето му бе обгоряло и зацапано от мазен дим.
— Защо задържаме? Имаме още много!
— Заповед на Юмрука, Манкс. Предай нататък — прибирай сандъците и да сложат повечко подплата. Всичката да я сложат.
Изправи се, разкърши схванатия си кръст и се огледа. Огромни дупки в земята, димящи кратери, купища трупове, прах, пръст и кръв. Въздъхна.
— Май работата ни тук свърши.
Ерекала се хвана за ръката на Стейлок и се изправи. В главата му ревеше буря, сякаш небесата се бяха разтворили за потоп, но по-силно думкаше барабанът на собственото му сърце. Той примижа от пушека и прахта и огледа войниците си — бръмчаха като настъпено гнездо на оси, офицерите викаха и се мъчеха да въведат някакъв ред.
— Какво… какво става? — Чу собствения си въпрос като съвсем смътен шепот.
Стейлок му отвърна сякаш от хиляда разтега:
— Има малазанци от другата страна на прохода, командире — поне четири роти.
— Но това е невъзможно!
— Просто се появиха, сър. Сега сме заклещени между две армии!
Ерекала тръсна глава, за да проясни ума си. „Не може да бъде. Казаха ни, че няма друг път през планините.“
— Стройте се в празни карета, с ранените в центъра.
Тръгна към южната страна на прохода. Стейлок зад него зарева заповеди.
Ужасѐн от разбитата дисциплина, Ерекала се запровира през войниците и още полузамаян излезе много зад последните палатки на перишите. Пушекът и прахта се кълбяха около него, носеха вонята на изгоряло месо и опърлен плат и кожа. Помисли отново за онова, което бе видял по траншеите, и потръпна. „В какво сме се превърнали, че да правим такива неща?“
Видя малазанците и спря. Нямаше грешка — ротите, които гледаше сега, бяха същите като видените преди малко, от северната страна на прохода. „Лабиринт. Но… никой няма такава сила — едва ли и боговете биха могли да отворят такива портали. Но как мога да отрека това, което виждат очите ми?“ Врагът се беше строил — любопитна смесица от тежка пехота, десантчици, арбалетчици, редовни и лека пехота. Зад тях беше вдигната малка палатка, около която се бяха струпали войници.
Притича вестоносец.
— Сър! Врагът стигна до най-високата траншея и продължава да настъпва.
— Знам — отвърна Ерекала.
От редиците от юг излязоха двама души и тръгнаха един до друг, единият висок, другият — почти толкова висок, но по-широк в раменете. Абаносовият цвят на кожата им бе в рязък контраст със сякаш обезцветения пейзаж. „Далхонийци или от югоизтока на Седемте града — а, познавам ги тези двамата. Слабият — помня как стоеше на носа, загледан към флотата на Тайст Едур. Висшият маг Бързия Бен. Което означава, че другият е убиецът. Мястото им не е тук. Но от всички злочестини, които ме сполетяха, слепотата не ме връхлетя.“