Приближаваха се към хълма и сивото безмълвно множество немрящи воини. „Този хълм… това е гробище. Е, къде другаде биха могли да са?“
Един воин закрачи надолу по склона, повлякъл каменния си меч, както дете би влачило дълъг клон.
— Иска да говори с нас — каза Геслер.
— По-добре, отколкото да се вдигне изпод краката ни и да ни накълца на парчета.
— М-да, много по-добре. Какво мислиш, Сторми? Намерихме си неочаквани съюзници?
— Направо ми е жал за Ассаил, ако е така.
— Днес не е ден за жалост. Саг’Чурок! Няма да направиш нещо глупаво като да го нападнеш, нали?
Забавиха до ходом на трийсет крачки от самотния Т’лан Имасс. На петнайсет Ловецът К’елл спря и заби върховете на мечовете си в земята. Геслер и Сторми продължиха и спряха на пет крачки от немрящия воин.
— Кой клан? — попита Геслер.
В първия миг изглеждаше, че Т’лан Имасс ще пренебрегне въпроса му, но след това воинът отвърна с хриплив глас:
— Логрос, малазанецо. Аз съм Онос Т’уулан.
— Онос… — почна Геслер и затвори уста.
Сторми изруга тихо.
— Не може да бъде! Първият меч? Колко приятелчета на оня отдавна мъртъв император с плъше лице са замесени в това?
Още Т’лан Имасс бавно се заизсипваха надолу по склона, като стържещи камъни, и Геслер долови нещо окаяно в тази гледка, нещо… ужасно. „Какво правят те тук?“
Онос Т’уулан заговори:
— Прокуждането ми от Логрос беше безсмислено, малазанецо. Коленичих пред смъртен човек на Трона на Костите и не ще служа на никой друг. Това не проумя Олар Етил. Отново обвързан с Ритуала на Телланн, се върнах в сянката на императора.
На Геслер му призля. Не разбираше изцяло значението на всичко това, но то вече разбиваше сърцето му.
— Той ли те изпрати, Първи меч?
— Поканен съм на собствената си смърт, малазанецо. Как ще дойде тя — тепърва ще се реши. Ако Онзи на Трона можеше да погледне в душата ми, щеше да знае, че съм прекършен.
— Прекършен, казваш? — прекъсна го Сторми. — Виж, това е интересен факт, Онос Т’уулан.
Древният воин кривна глава.
— Не те разбирам.
Сторми посочи на север.
— Виждаш ли онзи каменен шпил, Първи меч? Точно там, на върха му, има още нещо — нещо, което е също толкова прекършено като теб. Форкрул Ассаил го пазят — но ние смятаме да им го вземем. Казваш, че Келанвед ти е заповядал да си тук — тъй че трябва да знаем, Първи меч, за да се биете ли сте тук? И ако да, срещу нас ли ще е, или на нашата страна?
— Вие сте малазанци.
— Армията зад нас не е.
Онос Т’уулан помълча малко, а после рече:
— К’Чаин Че’Малле са избивали Имасс от време на време.
— Също както вие сте избивали бедерини или лосове, или каквото и да е. Какво от това?
— Когато бяхме смъртни, имахме причина да се боим от тях.
— И лосовете ще бягат, когато видят вас. Но пък вече не сте смъртни, нали?
— Тук съм, малазанци, за да потърся война. И все пак едва сега осъзнавам, че съм вървял в сянка през цялото това време, още откакто се вдигнах от прахта край град Пейл. Мислех, че съм изоставен. И всеки път, щом подирех нов път, сянката ме следваше. Сянката ме намери, както трябваше да стане. Аз съм Първият меч на Т’лан Имасс и от това няма спасение.
Геслер се покашля и примига, за да махне сълзите от очите си.
— Първи меч, добре ли те разбирам? Поставяте ли се под нашата команда — просто защото случайно идваме от Малазанската империя? Преди да отговориш, трябва да разбереш — Келанвед отдавна е мъртъв и онази империя ни е обявила извън закона. Тук сме не заради някакъв проклет трон, нито сме призовани от някой, който седи на него.
— Кажи ми тогава, човеко, защо сте тук?
Геслер вдигна очи и огледа стотиците Т’лан Имасс, изсипващи се по склона, извиращи от улиците на селото. Безжизнени лица, които се обръщаха към него, и тежестта на погледа им бе съкрушителна. „Богове на бездната!“
— Звучи… глупаво, знаеш ли — отвърна смутено и хвърли поглед към Сторми. — Когато просто вземеш, че го кажеш.
— Продължи — изръмжа Сторми с вече почервеняло лице от чувствата, които се надигаха в него — Геслер го виждаше ясно, а и той изпитваше същото. Самият въздух сякаш гъмжеше от чувства с ужасяваща сила. — Продължи, Геслер, и дори да излезем глупци… е, можем да преживеем това, нали?
Геслер въздъхна и се обърна отново към Онос Т’уулан.
— Защо сме тук ли? Истината е, че дори не сме сигурни. Но… мислим, че сме тук, за да поправим една стара неправда. Защото това трябва да се направи, и толкова.
Тишината се проточи.
Геслер се извърна към Сторми.
— Знаех си, че ще прозвучи тъпо.
Онос Т’уулан проговори:
— Какво търсите на онзи шпил, малазанецо Геслер?