— Сърцето на Сакатия бог.
— Защо?
— Защото искаме да го освободим — отвърна Сторми.
— Той е окован.
— Знаем.
Онос Т’уулан помълча за миг, а след това попита:
— Искате да се опълчите на волята на боговете?
— Позна — изръмжа Сторми.
— Защо искате да освободите Падналия?
Сторми се поколеба, но Геслер помръдна на люспестото седло и отвърна:
— Гуглата да ни вземе. Искаме да го върнем у дома.
У дома. Онос Т’уулан насмалко да залитне й да падне. Нещо ревеше в черепа му. Беше вярвал, че е звукът на собствения му гняв — но вече можеше да долови множество гласове в този неистов и нестроен хор. Повече от необузданите мисли на следващите го Т’лан Имасс. Повече от далечния все още огнен вихър на дракона Отатарал и Елейнт. Не, това, което го оглушаваше тук, бе несекващото ехо от ужасна болка — тази земя, целият живот, процъфтявал някога тук, само за да повехне, да страда и накрая да изчезне. А там, на онази скална кула, на онзи пропукан шпил, който бе сърцевината на неспокоен вулкан — където кръвта на земята течеше тъй близо до повърхността, в криволичещите дири около раздраното му от цепнатини кухо подножие — друг разбит къс от прекършен бог, същество, което се беше гърчило в терзание хиляди години. „Също като Т’лан Имасс. Също като нас.“
„Сянката на трон — не е ли това място студено и плашещо? И все пак, Келанвед… наистина ли ни предлагаш помощ? Смееш ли да хвърлиш сянка, която да ни заслони? Да ни защити? Да ни смири в името на човечеството?“
„Някога ви наричах наши деца. Наши наследници. Простете ми иронията. При всичката корист на вашия вид… мислех… мислех… все едно.“
Пресегна се в ума си сред своите следовници и намери когото търсеше. Беше близо — почти зад него.
„Гадателко на кости Горчив извор, от Втория ритуал, чуваш ли ме?“
„Да, Първи меч.“
„Ти си ясновидка. Можеш ли да видиш какво ни очаква?“
„Не притежавам истинска пророческа дарба, Първи меч. Дарбата ми беше да подготвям хората. Това и нищо повече. Била съм самозванка толкова дълго, че не зная никакъв друг начин на съществуване.“
„Горчив извор, всички сме самозванци. Какво ни очаква?“
„Каквото ни е очаквало винаги — отвърна тя. — Кръв и сълзи.“
Всъщност не бе имал причина да очаква нещо друго. Онос Т’уулан издърпа кремъчния си меч, прорязвайки бразда по пръст и камъни. Вдигна поглед към малазанците.
— Дори мощта на Телланн не може да прониже преградите, вдигнати от Форкрул Ассаил. Не можем, следователно, да се вдигнем сред врага в окопите им. Ще трябва да е пряк щурм.
— Знаем — отвърна мъжът на име Геслер.
— Ще се бием за вас — заяви Онос Т’уулан, а след това замълча, объркан от въздействието на думите си върху тези двама мъже. — Наскърбих ли ви?
Геслер поклати глава.
— Не, неимоверно ни облекчавате, Първи меч. Не е това. Просто… Сега е мой ред да попитам. Защо?
— Ако с нашата саможертва — ваша и моя — рече Онос Т’уулан — болката на един живот може да свърши, ако с нашата смърт този един може да бъде върнат у дома… това е достойна кауза.
— Този Сакат бог… той е чужд за всички нас.
— Достатъчно е, че в мястото, което той нарича свой дом, не е чужд.
„Защо трябва тези думи да изтръгват сълзи от тези двама закоравели войници? Не разбирам.“ Онос Т’уулан разтвори ума си към своите следовници.
„Вие чухте. Вие споделихте. Това е пътят, който вашият Първи меч избира — но няма да ви заставя, тъй че питам, ще се сразите ли редом с мен в този ден?“
Горчив извор отвърна:
„Първи меч, избрана съм да говоря заради всички. Видяхме изгрева на слънцето. Възможно е да не видим залеза му. Тъй че си имаме този единствен ден, за да намерим мярата на своята цена. Може би това време е по-малко, отколкото мнозина биха могли да притежават; но също тъй е повече, отколкото мнозина други са привилегировани да познаят. Един ден, за да видим кои и какво сме. Един ден, за да намерим смисъл в съществуването си.“
„Първи меч, приемаме с радост възможността, която ни даде. Днес ние ще бъдем твоите ближни. Днес ние ще бъдем твои сестри и братя.“
На това Онос Т’уулан не можа да намери отговор. Поколеба се сякаш дълго, много дълго време. А след това от дълбините на съществото му се надигна странно чувство, усещане за… за разпознаване.
— Значи ще сте мои ближни на този ден. А сред своите ближни, не съм ли най-сетне у дома? — Беше изрекъл тези думи на глас и щом се обърна, видя изненадата на лицата на двамата малазанци. Онос Т’уулан пристъпи напред. — Малазанци, известете своите К’Чаин Че’Малле. Всеки в своето време, нашите два народа сме воювали срещу Форкрул Ассаил. На този ден, за първи път, ще го сторим като съюзници.