На петнайсет крачки назад Ловецът К’елл се изправи и вдигна двата си меча и Онос Т’уулан усети, че змийските му очи са впити единствено в него. И също вдигна оръжието си.
„Още един дар значи, на този сетен ден. Виждам те, К’Чаин Че’Малле, и те наричам свой брат.“
Геслер изтри очи — не можеше да опише дълбочината на чувствата, които го бяха обзели.
— Първи меч — извика той с предрезгавял глас, — колко от воините ви са тук?
Онос Т’уулан се поколеба.
— Не знам.
Друг Т’лан Имасс, който стоеше зад Онос Т’уулан, проговори:
— Смъртни, ние сме осем хиляди шестстотин осемдесет и четири.
— Черният дъх на Гуглата! — изруга Сторми. — Геслер… Т’лан Имасс в центъра? С Ве’Гат от двете страни и К’елл на фланговете ни?
— М-да. — Геслер кимна. — Първи меч, знаеш ли Нащърбените зъби…
— Геслер — прекъсна го Онос Т’уулан. — И аз като теб съм ветеран от кампаниите в Седемте града.
— Всъщност да де — отвърна Геслер и се ухили. — Сторми, смукни малко масло и накарай гущерите ни да се задвижат. Не виждам смисъл да губим повече време.
— Добре, а ти?
— Ние със Саг’Чурок тръгваме напред. Искам да видя разположението на терена, особено в подножието на Шпила. Ще ни догоните, нали?
— Да. Оная крилата змия къде се дяна пак?
— Откъде да знам? Хайде, тръгвай — ще намеря някой висок терен и ще се видим там. Погрижи се да сме в стегнат строй — не мисля да им позирам на ония копелета.
Калит стоеше близо до Матрона Гунт Мач. Бе скръстила ръце в предпазващ жест, макар да знаеше, че няма да свърши много работа — не и пред това, което идеше. Войните не бяха част от наследството на Елан — малки сблъсъци, да, и кръвни вражди, и набези. Но не и войни. Само че тя вече се бе озовала веднъж в разгара на една война и ето, че сега й предстоеше да се въвлече в друга.
Крехката жена, побягнала от лагера преди толкова време, сега щеше да се е свила от страх при тази мисъл, да е заплакала безпомощна и уплашена.
Но миризмите на К’Чаин Че’Малле я правеха толкова издръжлива, толкова решителна…
„Грешиш в това, дестраянт.“
Обърна се изненадана и погледна надвисналата до нея огромна глава на влечугото, толкова близо, че можеше да я погали.
— От вашия кураж е — настоя Калит. — Това трябва да е. Нямам го в себе си.
„Грешиш. Тъкмо твоят кураж дава на нас сила, дестраянт. Тъкмо човешкото в теб ни води в мрака на битката.“
Калит поклати глава.
— Но не знам защо сме тук. Не знам защо ще водим тази битка. Трябваше да ви отведа другаде — някъде далече от всички. Някъде, където не се налага да се бия и да умра. Място за живот. В мир.
„Няма такова място, дестраянт. Дори в изолация бяхме нападани — от собствените си съмнения, от всички миризми на скръб и отчаяние. Ти и Смъртният меч, и Щит-наковалня, вие ни върнахте в живия свят — дойдохме от място на смърт, но сега ще заемем мястото си сред хората на този свят. Правилно е, че го правим.“
— Но толкова много от вас ще умрат днес!
„Трябва да се борим, за да спечелим правото си на всичко, което искаме за себе си. Това е борбата на целия живот. Има такива, които искат да ни отрекат това право — чувстват, че то принадлежи само на тях. Днес ще заявим, че не е така. Бъди свободна този ден, дестраянт. Ти направи каквото трябваше — доведе ни тук. Смъртният меч и Щит-наковалня ще ни поведат в битка — а мирисът във вятъра нашепва, че ще се съюзим с Т’лан Имасс, за които надеждата за изкупление не е чужда.“
При мисълта за Сторми и Геслер Калит потръпна.
— Защити ги, умолявам те.
„Те ще водят. Това е предначертанието им. Това също е свобода.“
Някакво движение привлече вниманието на Калит. Беше Синн — смъкна се от гърба на своя Ве’Гат, затича няколко крачки напред като безгрижно дете. А след това се завъртя като в танц и се обърна към Калит.
— Червеят гори — нима не усещаш вкуса му? Гори!
Калит поклати глава.
— Не те разбирам, Синн.
Момичето се усмихваше.
— Не можеш да оставиш огъня зад себе си. Щом го намериш, носиш го със себе си — той е в мечовете в ръцете ти. Той е в бронята, която носиш, и в храната, която ядеш, и в топлината на нощта, и в начина, по който виждаш в тъмното. И никога не седи мирно — винаги се движи. Отдръпна се от Имасс, когато те му обърнаха гръб. Но сега те ще разберат, че огънят, който познаваха някога, не ги е напуснал — просто се разпростря. Но може би те бездруго не го разбират — та те дори не са живи в края на краищата. Толкова много забравяш, когато спреш да живееш. — Размаха възбудено ръце. — Точно това бе сбъркано с лагерите на гущерите! Никакви огньове! — Изпъна пръст към Матроната и изсъска: — Ще трябва да ви се напомни за огъня!