Думите хапеха като лед и Калит усети, че е присвила още по-плътно ръце около гърдите си. А миризмата от Гунт Мач до нея изведнъж се вгорчи и дестраянтът разбра какво означава това.
„Уплашена е. Матроната е уплашена.“
Сестра Благоговение се загледа на юг. „Най-сетне врагът показва лицето си.“ Все още бе твърде далече, за да различи нещо повече от плътната тъмна грамада настъпващи легиони. „Числеността им е жалка. Трябват им петдесет или шейсет хиляди, за да се надяват изобщо да пробият отбраната. А както изглежда, тези са конница — какъв фураж трябва да са носили със себе си!“
Погледна наляво. Бурята в залива си оставаше същата — казанът кипеше свирепо, но й се стори някак странно… безсилен. „Онзи, който се крие там, не може да се доближи повече. Акраст Корвалайн е твърде могъщ, докато пие дълбоко от сърцето на Падналия. Твърде късно е за всички тях — станали сме твърде силни. Постигнали сме това, което искахме.“
На стълбите долу имаше Разводнен, пълзеше с усилие нагоре на четири крака и дъхът му излизаше накъсан и хриплив. Сестра Благоговение го зачака нетърпеливо. „Дори с благословената ни кръв човешкото в тях ги прави слаби!“
— Възлюбена сестро!
— Тук съм — отвърна тя.
— Съгледвачите ни се върнаха! Армията на юг!
— Виждам я, да.
— Те са гигантски гущери! Хиляди гигантски гущери!
Сестра Благоговение се стъписа. След това в прилив на внезапна, трескава сила затърси към онази далечна армия… умът й заопипва, още и още… и тя извика:
— Матрона! Но не са останали никакви матрони! На’Рук обещаха! К’Чаин Че’Малле са унищожени! — Осъзна, че вика на глас, и погледна широко отворените очи на коленичилия на ръба на стълбището мъж. — Върни се при отбраната! Да заредят катапултите. Че’Малле няма да губят време — никога не го правят. Върви!
Отново сама, Благоговение затвори очи и се помъчи да укроти двете си сърца, затупали бясно в паника. „Брат Усърдие, чуй моя зов. Измамени сме! Противникът пред теб е само заблуда — забрави го. Призовавам те с толкова от армията ти, колкото можеш да отделиш — пред нас са К’Чаин Че’Малле!“ Освободи силата си и зачака, затаила дъх, отговора на своя брат.
И… той не дойде.
От върха на един от насипите Сеток се загледа нагоре по склона към спускащия се брат Усърдие и се намръщи.
— Мястото ти не е тук — прошепна. — Не го ли чувстваш вече? Вълците си взеха тази бърлога — тази бърлога, която бе така добър да направиш за нас. И тук ще чакаме до избрания миг.
Обърна се рязко и очите й обходиха братята и сестрите. Надушваше терзанието им, вдигащо се горчиво от плетеницата окопи, от тези прашни дупки, изсечени в камъка и сухата пръст. Много от тях гледаха към армиите на Болкандо и Ледер, които вече започваха да се спускат в долината, и тя видя стъписването им от това, че центърът на вражеския ред остава празен. Е, не само стъписване — имаше и зле прикрито облекчение. Надушваше го.
„Когато те завладее вълкът, чуваш, вкусваш и надушваш толкова много повече, че зрението сякаш се превръща в по-нищожна сила, заслепена от лицето на истините. Не, по-добре е с призраците, събрани сега в мен. Много по-добре.“
Брат Усърдие слизаше към тях и ето, че Танакалаян също се качи на насипа, обърна се първо да погледне приближаващия се Форкрул Ассаил, а след това към Сеток. Приближи се към нея, но не дотолкова, че зъбите й да намерят гърлото му, ако скочи. Тя забеляза това и не се изненада.
— Дестраянт Сеток. Скоро ще бъдем предизвикани.
В отговор тя се озъби.
Той се намръщи.
— Слушай! Няма никаква полза, ако не можеш да направиш нещо повече, освен да ти настръхне козината и да ръмжиш! Той ще използва Акраст Корвалайн — разбираш ли ме?
— А какъв е поводът за този страх, Щит-наковалня?
— Ассаил не знаят нищо за К’Чаин Че’Малле — разбираш ли? Скрих го от тях.
— Защо?
— За нас няма да е добре, ако Ассаил спечелят днес, нали?
Тя кривна глава.
— Нима?
— Оставаме да се крепим на ръба на ножа — забрави ли? С това, което направим, с това, което кажем или не, всичко пада върху нас. Тук. Сега.
— Щит-наковалня… — Сеток замълча и се прозя пренебрежително, като вълк. — Щит-наковалня, защо прогони Смъртния меч?
— Тя наруши святата ни клетва, дестраянт. Вече ти казах.
— Като се закле във вярност на онази жена, адюнктата.
— Да.
— И тези ледерии и болкандо — те са нейни съюзници? Съюзници на тази адюнкта? — Видя усилващото се безсилие в него, но остана равнодушна.
— Казах ти го!
— Боиш ли се от брат Усърдие? Виждам, че се боиш. Да не би… да ни принуди. Но, Щит-наковалня, искам да знам, от кое от двете се боиш повече? От адюнктата или от брат Усърдие? Представи си го като състезание, ако ще ти помогне. От кое от двете?