— Могат поне да ги забавят.
Бойният главатар сви рамене.
— Зависи от разположението на терена. Ако се наложи да задържат широк фронт… ще е за съвсем малко.
Абрастал изруга, после каза:
— Добре. Боен главатар, вземи воините си и теблорите и се придвижете колкото може по-бързо в помощ на перишите — каквото успеете да постигнете, разбрано?
— Пращаш ни на смърт, Огнекоса.
— Да — изръмжа тя в отговор. — Показвам ти каквото имам. Ти ми покажи любовта си.
— Не се оплаквам, просто казвам.
— Ние ще ви прикриваме.
— Ваше величество, не можете да удържите срещу контраатака.
— Ще ви прикриваме толкова дълго, колкото се наложи — заяви твърдо Абрастал. — Хайде тръгвай, Боен главатар.
— Ако не се срещнем отново, Огнекоса, трябва да ти кажа… Взех, че хвърлих семето си в дъщеря ти.
— Богове на бездната!
— Ще има да му гукаш на стари години на изтърсака — ще знаеш, че е мое, щото ще има моите очи.
— Просто тръгвай, Блудния да те вземе!
Спакс се изсмя, вдигна брадвата си и я размаха в кръг над главата си.
Белите лица наскачаха като един и затичаха — на изток.
Впечатлена, Абрастал се загледа мълчаливо след тях.
Спакс проследи погледа й.
— За това живеем, Огнекоса, да. Ще се отчетем добре, обещавам ти. — Вдигна очи към нея. — Пейте песни за нас и не забравяй да кажеш на дворцовите си поети, че Гилк е с едно „к“.
Тя го погледна намръщено.
— А как иначе да е, глупако?
— Сбогом, кралице моя — отвърна Спакс, поклони се и се обърна.
Когато се отдалечи на десетина крачки, Абрастал извика след него:
— Спакс?
Бойният главатар погледна през рамо.
— Момче или момиче, ще се погрижа да бъде наречено на теб — но това е единственото благодеяние, което ще получиш.
Баргастът се ухили, размаха брадвата и затича след бойците си.
Теблорите поеха след Белите лица, а тя се обърна и огледа легиона си.
Отстъпваха, разбира се — тежките колансийци не си поплюваха. Абрастал намести дръжката на меча в ръката си и сбра отново юздите. „Хайде да ги накараме да ни запомнят.“
Канеше се да срита коня напред, когато вляво от нея изтътнаха копита и до нея спря вестоносец.
— Ваше величество!
— Каква е новината?
Вестоносецът — пиконосец от Блуроуз — отдаде чест.
— Благопожелания от принца, ваше величество…
— Благопожелания? Боговете да ме вземат… прощавай. Кажи.
— Ваше величество, Чистият Форкрул Ассаил е мъртъв. Само Ассаил със смесена кръв останаха да командват. Принцът ви уведомява, че е изтеглил силите си от колансийските позиции. Окопал се е в отбрана по линията на катапултите в долината и ще задели една трета от силите си там…
— Моля? Една трета?
— Да. Принцът ви уведомява, ваше величество, че е на път към позицията ви.
Абрастал се огледа и изруга.
— Уведомете принц Брис, че няма да е зле да побърза.
Вестоносецът обърна уморения си кон и се отправи обратно в галоп.
„Проклета да съм, но тези пиконосци знаят как да яздят. И проклета да съм, ако не е хубав. Ако двамата преживеем това, младежо, така ще те яздя, че никога няма да го забравиш.“
Въздъхна, тръсна глава, изсумтя и смуши коня си.
— Знамето ми до мен! Хайде, напред след проклетата си кралица!
Бяха намерили дрехи и броня за принца и сега той стоеше с Араникт и гледаше как войниците се окопават по линията на катапултите. Други пренасяха на носилки ранените назад, трети събираха годни за бой оръжия по полето. И всичко това се надзираваше от някакъв младеж, още почти момче, яхнал К’Чаин Че’Малле.
Брис все още се мъчеше да дойде на себе си — не знаеше как Араникт бе успяла да го спаси, нито как самата тя изобщо бе оцеляла от това спускане в безжизнения лабиринт. Докато беше все още в полусъзнание, беше чул откъслеци от разговор: изглежда, тримата чужденци, Фейнт, Прешъс Тимбъл и Емби Боул, имаха пръст във възкресяването му. А след това бе доловил името Маел.
„Старче, толкова много ти дължим. Защо ние, двамата Бедикт, сме толкова важни за теб? Но… не направи това заради мен, нали? А заради Техол. Твоя избраник смъртен, този, когото би искал да имаш за твой роден син.“
„Бъди спокоен, не роптая.“
Някой му донесе шлем и той си го сложи и стегна каишката.
Един от офицерите се приближи.
— Сър, намерихме ви кон… ще е добре бойците да ви видят отново, колкото се може по-скоро.
Брис поклати глава.
— Малазанският ни гост се справя доста добре с нещата, лейтенант.
— Издаваше заповеди от ваше име, сър!
— Умно, предвид обстоятелствата. Може да е млад, но вдъхва респект на гърба на онзи гущер. От този момент да бъде смятан за мой първи помощник — разясни го на всички офицери.