— Слушам, сър.
— Все пак, скъпи, за тях ще е добре да те видят — каза Араникт.
— Изкушавам се да поставя Гръб начело на подкреплението — отвърна той и щом тя отвори уста да възрази, вдигна ръка. — Не съм се възстановил все още — чувствам, че да падна от този кон е толкова вероятно, колкото и да се задържа на него. О, ще го яхна и стига да не мърда, какво пък, току-виж съм се оказал вдъхновяваща гледка. — Вдигна очи към имперското знаме и потръпна. — Стига никой да не гледа много внимателно. — Пресегна се и хвана ръката й. — Араникт, радвам се, че се бори за мен.
— Беше Маел — отвърна тя. — И кръвта на Фейнт. А след това, ако не беше Емби Боул, пак щяхме да се провалим.
— Ще те разочаровам ли, ако предпочета да остана тук и да командвам отбраната?
— Брис, ако трябваше, бих те вързала да те задържа тук. До мен. Не те спасихме само за да паднеш от някоя случайна стрела. Така че оставаш, издаваш заповеди и оставяш всичко на другите.
Той се усмихна.
— Започваш да показваш опърничавата си страна, Атри-Цеда.
— Идиот. — Тя запали пръчка ръждивец. — Просто ти току-що започна да я забелязваш — но точно това прави първия любовен порив толкова опасен. А щом угасне и отново започнеш да виждаш ясно — е, вече е много късно.
Усмихнат, той взе юздите, пъхна крак в стремето, изпъшка и се покатери на седлото.
Щом го видяха, от всички страни се надигнаха викове. Брис се изправи с гримаса, а след това вдигна облечената си в метална ръкавица ръка. Ревът се усили.
Гръб подкара нагоре по склона към него. Момчето вече не приличаше много на момче. Беше зацапан с изсъхнала кръв и отнякъде бе намерил пика на Блуроуз — железният й връх съвсем наскоро се бе натопил в кръв.
— Принц Брис… не знаех, че… искам да кажа…
— Нямаме време за губене — прекъсна го Брис. — Поставям те начело на подкреплението. Почти са се събрали… всъщност… — Примижа на изток. — Могат да се разгърнат в движение — болкандо губят терен. Поведи ги, командире, и бързо.
Гръб отдаде чест.
— Сър, щом се приближим, мога да препусна напред.
— Би ли очаквал някой от нас нещо друго? — попита Брис. — Само гледай да не те убият.
Младият малазанец кимна, обърна Ве’Гат и огромният звяр пое на изток с тътен.
Фейнт огледа защитниците отсреща. Прегрупираха се и притегляха подкрепления от по-високите отбранителни линии.
— Ще излязат от укритията си. Ще ни атакуват.
Прешъс Тимбъл я погледна.
— Какво? Защо ще го правят това?
— Защото повечето от нас тръгнаха на изток, по долината — не могат да ни оставят да подгоним подкрепленията им. Налага им се да пометат и ледериите, и болкандо.
Погледът на вещицата зашари по вдиганата припряно отбрана на ледериите.
— Много повече са от нас. Лошо.
— Атакуването струва скъпо — скоро ще си разменим ролите и няма да им хареса.
— Само смесената кръв ги държи да се бият изобщо — промълви тихо Прешъс.
— Какво?
— Смесената кръв. Захранват се от този проклет лабиринт — използват го, за да подчинят колансийците на волята си. Съмнявам се, че ще се бият толкова твърдо без това.
— И го казваш чак сега? — Фейнт се огледа и видя принца, яхнал коня си на двайсетина крачки встрани, с гръб към тях и загледан към тръгващите роти на подкреплението. Тръгна към него, но се олюля. Причерня й.
— Какво ми става?
— Загуба на кръв — сопна се Прешъс Тимбъл.
Фейнт изсъска от безсилие и бавно закрета към Брис Бедикт. „Намерете проклетите със смесената кръв. Насочете няколко катапулта към тях. Разкъсайте ги на парчета. И тази битка е свършила.“
— Принц Брис!
Мъжът извърна глава.
Фейнт изкуцука до него.
— Две думи, ваше височество…
Останали без дъх, перишите се изкачиха по склона на долината на бегом и в пълно снаряжение. Синдекан спря и огледа терена.
„Лошо. Много лошо.“
На четирийсет крачки напред успоредно на долината минаваше издигнат път, чиято страна откъм тях бе укрепена с огладени речни камъни. Преди него имаше ивица разорана земя, оставена на угар от поне две години. Отдясно, на стотина крачки, се издигаха няколко сгради — чифлик откъм нивите, конюшни и хан откъм пътя.
Синдекан продължи напред, като оглеждаше намръщено стръмния скат на пътя. Стигна до него, прибра меча в ножницата и се изкатери горе.
Отвъд пътя незасетите ниви се простираха на една трета левга, накъсани от хаотична плетеница каменни огради.
— Виж, това е по-добре — измърмори той.
Никоя войска нямаше да се зарадва, ако й се наложи да мине през това — дори само стените щяха да я забавят, тъй като бяха високи един човешки бой. Перишите можеха да се раздробят на полукохорти, да влизат в бой една след друга и докато колансийците успееха да си пробият път, битката при Шпила отдавна щеше да е приключила.