„Все пак остава пътят от тази страна обаче. Достатъчно тясно, но къде да натежи отбраната ми? Изобщо не може да се защити. Впрочем, опитът за пробив оттук ще е кошмар… докато пробият. Тъй че хвърлям една кохорта на пет стъпки зад линията и ги чакам. Запушваме ги, не им позволяваме да се развърнат встрани. Ще свърши работа. Би трябвало.“
Обърна се и огледа Сивите шлемове. Задъхани, повечето превити на две или коленичили, гълтаха въздух като риби на сухо. Синдекан посочи към сградите.
— Ранените отиват там. Резачите да тръгват — устройте се колкото може по-бързо. Останалите, изпийте последната си вода, ако вече не сте го направили. Ще държим пътя и отсамната му страна, предимно. Искам две кохорти от другата страна в случай, че пратят части натам. Ако го направят, накарайте ги да си платят, братя и сестри. Сега марш на двайсет крачки от сградите и се стройте там.
Перишите безмълвно станаха и тръгнаха през буренясалото поле.
Синдекан се обърна и погледна по пътя.
Това там не беше ли блясък от върхове на пики?
Погледна навъсено през рамо Сивите шлемове.
— Стъпвай по-живо! Врагът е на пътя!
„Вълците дано ни опазят днес.“
Старши Разводнен Фестиан даде знак и загледа как спусналите се от пътя откъм сушата кохорти се раздробиха, щом навлязоха в полето с каменните огради. Малки отряди затичаха напред да осигурят проходи между стените.
На шестстотин крачки по-натам по пътя се виждаха проклетите периши… но почти бяха зарязали заградените ниви.
Смяташе да влезе в решителна схватка със Сивите шлемове, да натисне напред с тежестта на петнайсет хиляди тежка колансийска пехота, а след това да прати осем хиляди през загражденията и да завземе пътя зад тях. Първо щяха да съкрушат защитниците на самия път, а след това да изтласкат останалите през полето до самия ръб на долината, откъдето единственото отстъпление щеше да е убийствено търкаляне надолу по стръмния склон.
Смяташе да го приключи бързо.
В далечината на изток се открояваше горната третина на Шпила. Всичко отвъд него, по неравното възвишение на провлака, бе скрито в облаци прах и дим. Гледката го смрази.
„А брат Усърдие вече е мъртъв. Убит с подъл магически капан. Сега всичко се крепи на теб, сестро Благоговение. Но ние ще надделеем. Справедливостта е меч, който няма равен. Моля те, сестро, дръж се. Ние идваме.“
Гилимада забави стъпките си, за да се изравни с Бойния главатар, и той я погледна навъсено, докато се мъчеше да си поеме дъх.
— Пратих съгледвач на пътя — войници има на него — каза грамадната жена.
Спакс кимна, но за повече нямаше сили. Не можеше да си спомни кога за последен път е водил набег, а макар стъпките на воините да тътнеха зад него с всичката пъклена лекота на младите, краката му се огъваха, болеше го от шева на хълбока и потта щипеше нетърпимо пениса му, ухапан от дъщерята на Абрастал предната нощ. Беше се опитала да му го откъсне със зъби само заради безсилието и яда си, че е забременяла — нищо общо нямаше с него самия всъщност, — а беше просто лош късмет, че най-могъщият му воин бе най-близкото същество, върху което можеше да излее гнева си.
— Можем да атакуваме — предложи теблорката с гръмкия си глас. — С изненада!
— Можем… можем ли да ги надвием?
— Теблор могат — но вие не. Те използват пътя. Има път там горе. Съгледвачът ми го видя и има войници на него. Бягат.
— Съгледвачът ти… съгледвачът ти видя ли… перишите?
— Не. Колансийски войници! На пътя. Бягат!
„О, проклети мои богове на Баргаст, в лайната ли нагазих с вас? Така изглежда! С някаква безмозъчна брантия от черните гори за компания при това!“
— Сякла ли си дървета напоследък, жено?
— Какво? Никакви дървета няма тука. Щях да си удрям главата, ако имаше. Радвам се, че няма никакви дървета! — И се изсмя гръмко, след което поклати глава. — Езикът ви — толкова е тромав! — Изведнъж си пое дъх и от устата й се заизлива плавен поток от звуци, каквито Спакс не си беше и представял, че са възможни.
— Какво беше това? — попита я, след като свърши.
— Съчинявам стихове за песни на моя език. Прочута съм с това, ха-ха!
— Би ли превела какво каза току-що?
— Не. Безполезно е. Вие имате една дума за една мисъл. Ние имаме много мисли за една дума! Вие говорите твърде бавно и ние трябва също да забавяме, и ни е скучно да говорим с вас, хората!
Задъханият Спакс поклати глава.
— Точно сега… никакви думи от мен… никакви!
— Искаш ли да те нося?