Беше изтървал оръжията си при спускането и душата му виеше от безсилие. Вдигна глава и погледна слънцето.
Беше едва пладне.
В дълбините на нощта над Даруджистан се изливаше дъжд. Карса Орлонг бе влязъл в града и сега стоеше и чакаше. Водата се лееше на порой от него. Срещу него бе храмът и клетвата, която бе дал преди толкова време, в свирепата страст на младостта, бе като зной в плътта му, така нажежена, че сякаш виждаше пара, вдигаща се от краката му.
Беше почти време.
От свечеряване не бе видял никого на улицата, а през деня, докато бе стоял на място, хората на този град го бяха подминавали, като отбягваха да го поглеждат. Отряд градска стража се бе задържал за малко, изнервени, оградиха го в полукръг където стоеше, с върха на огромния му каменен меч надолу, с ръце стегнати около увитата с кожа дръжка. След това просто си бяха продължили по пътя.
Щеше да се подразни, ако се бе наложило да ги убие, а несъмнено щяха да последват викове за тревога, още стражи и още убийства. Но вместо да е покрита с трупове, застланата с каменни плочи широка улица пред него си оставаше чиста.
Притворил очи, той преживяваше отново отзвука на живота, който бе гледал да кипи около него през вече изтеклия ден. Всички тези живи същества — и колко малко от тях срещаха погледа на събратята си, все едно тълпите налагаха анонимност, докато всъщност всички бяха заедно вътре в това, всичките тези хора, изправени пред едни и същи борби и страхове. И все пак като че ли всеки бе решен да оцелее в тях сам, едва с няколко близки или приятели, предлагащи му жалкия си съюз. Може би всеки от тях вярваше, че е изключителен, като ос във воденичния камък на света, докато всъщност малцина можеха да претендират за такова централно съществуване.
В края на краищата имаше само един Карса Орлонг. Застанал тук, срещу скромен храм със зацапани стени и избелели фризове. Застанал тук, със съдбата на света в ръцете му.
Беше познал време в окови. Беше живял в онази окаяна къща, стиснал юмруци срещу робството, в което толкова много настояваха, че пребивава, приел съдбата си безропотно и примирено. Помисли си отново за гражданите, които бе видял тук. Толкова много от тях бяха влачили вериги. Толкова много бяха вървели наведени и огънати под тежестта им. Толкова много със собствените си ръце бяха изковали прангите, вярвайки, че така трябва да бъде, потящи се под чуждо повеление, отдали мускули и воля, станали вече притежание на някой, който претендира да е по-добър от тях във всички неща. Година след година, цял живот в робство.
Това бе разговорът на цивилизованите и той отблъскваше Карса Орлонг до дъното на съществото му.
Кой беше робовладелецът? Множеството жестоки идеи. Безбройните измамни аргументи. Ловкото фокусничество с ценни вещи, където един печели, а другият винаги губи. Беше чул как се пазарят, видял беше как си разменят и във всичко това се съдържаше илюзия за честност, и всичко това се разиграваше като някакъв неизбежен ритуал, станал железен като естествен закон.
Но къде беше радостта в тази непрестанна борба? Къде беше присъщата отпуснатост на хищника и колко зъби точно трябваше да ръфат, за да се създаде тази тяхна драгоценна цивилизация?
Разбира се, не всички страдаха от същото безсилие и точно тук най-накрая се събираха всички лъжи. Най-гладните усти, с окървавени зъби, се криеха в прохладните горни стаи на именията, в градините с фонтани на богатите — а те, о, те се наслаждаваха на цялата отпуснатост, която си пожелаеха. Докато тълпите на по-низшите от тях гледаха ококорени и жадни.
Един прекършен и страдащ бог във вериги го беше терзал. Хвърлял беше оръжия на пътя му. Шепнел бе какви ли не изкусителни неща. Втурвал се беше по хиляди пътеки в цялата си отчаяна болка, без да намери нито миг блажено облекчение.
Карса вече разбираше този бог. Във времето, докато бе окован, бе изпитал онази ужасна паника, животинската страст да се освободиш. Никой смъртен, човек или тоблакай, не биваше изобщо да изпита такива чувства. Нито бог, знаеше вече той.
„Не може да познае състрадание онзи, от когото състраданието е отнето. Не може да познае любов онзи, комуто любов е отказана. Но ще познае болка, щом болката е единственото, що му е дадено.“
Състрадание. Любов. Не цивилизацията раждаше тези нежни дарове — макар последователите й да твърдяха обратното. Нито беше цивилизацията най-прелестната градина, в която разцъфтяват такива неща — макар затворените в нея да можеха да си го въобразяват. Не, доколкото той можеше да разбере, цивилизацията бе един безумен механизъм, който въпреки всичките си добри намерения накрая впримчваше нежните дарове, задушаваше ги и ги оставяше да се скитат и умрат самотни в тъмното.