Механизъм, клетка, и в нейния хаос робите се раждаха като мухи — докато самият свят не застене под атаката на ненаситния им глад.
„Много клетви си дал, Карса Орлонг.“
Цивилизацията бе средството, чрез което твърде много хора можеха да живеят заедно въпреки взаимната си вражда. И в миговете, когато любов и общение избуят, циниците се спускаха като лешояди, небесата кипваха и мигът умираше.
— Над сърцето ми, Карса Орлонг. Чуваш ли ме? Над сърцето ми!
Карса примига и погледна сакатия, който бе допълзял в краката му. Дъждът се лееше, плющеше и плискаше, а лицето, извило се нагоре към него, сякаш изливаше от слепите си очи сълзите на света.
— Е, време ли е? — попита Карса.
— Всичко ли ще убиеш?
Тоблакаят оголи зъби.
— Ако мога.
— Просто ще израсте отново, като бурен от пепелищата. При все че сме родени да коленичим, Карса Орлонг, копнеем да летим.
— Да, благородно и красиво като гълъби. Виждал съм статуите на древни герои, старче. Виждал съм короните им от курешки.
— Аз… бях художник някога. Тези ръце… вече толкова разкривени, толкова непохватни… можеш ли да го разбереш? Целият този талант, а няма как да го изразя, няма как да му придам форма. Но може би всички сме така и едва малцината късметлии могат да намерят пътя на таланта безпрепятствено.
— Съмнявам се — отвърна Карса.
Сакатият се закашля.
— Давя се. Приятен ми беше разговорът ни за заслугите на цивилизованите, Карса Орлонг, но вече трябва да се предам. Трябва да умра. Болен. В треска. Нуждата па̀ри, толкова гореща. Дадох ти думите, които ще използваш. Над сърцето ми. Над сърцето ми.
Карса погледна нещастника в краката си. Подпря меча си на стената зад себе си и клекна.
Лицето на сакатия се надигна, незрящите очи бяха бели като излъскани монети.
— Какво правиш?
Карса се пресегна и взе в ръцете си мършавата като скелет фигура.
— Прекрачвах трупове на път за тук — каза тоблакаят. — Хора, от които никой не се интересуваше, умираха сами. В моето варварско село това никога нямаше да се случи, но тук, в този град, това цивилизовано бижу, става непрекъснато.
Изтерзаното лице бе обърнато нагоре, последните дъждовни капки се оттекоха, щом се сви под сушината, предложена от раменете на Карса. Устата се раздвижи, но не излязоха звуци.
— Как е името ти? — попита Карса.
— Мунуг.
— Мунуг. Тази нощ — преди да трябва да стана и да вляза в храма — аз съм село. И ти си тук, в ръцете ми. Няма да умреш изоставен.
— Ти… искаш да направиш това за мен? Чуждия?
— В моето село никой не е чужд — а точно на това цивилизацията е обърнала гръб. Един ден, Мунуг, ще направя свят от села и епохата на градовете ще свърши. И робството ще е свършило, и няма да има окови — кажи на своя бог. Тази нощ аз съм негов рицар.
Мунуг беше спрял да трепери. Усмихна се.
— Той знае.
Не беше кой знае какво — да вземеш едно крехко тяло в прегръдката си в тези сетни мигове живот. По-добре от нар или дори от легло в стая, пълна с обичани хора. По-добре и от пуста улица в студен дъжд. Да умреш в нечии ръце — може ли да има нещо по-милостиво?
Всеки див варварин знаеше истината за това.
Зад тежките си щитове войниците Ве’Гат на К’Чаин Че’Малле настъпваха сред градушка от стрели на лъкове и тежки арбалети. Някои залитаха и падаха пронизани, но събратята им заемаха местата им и щурмът на влечугите прииждаше на вълна, все по-близо до траншеите и редутите.
В центъра на атаката Т’лан Имасс понасяха същия убийствен порой от метателни оръжия, но бяха без щитове и големите метални пръти ги пръскаха на парчета. Онези, които можеха, се вдигаха отново и продължаваха напред, но мнозина се оказваха твърде натрошени и оставаха да лежат сред отломките на костите си.
Унищожителните залпове по настъпващите сили валяха непрестанно. Падаха десетки Ве’Гат, ритаха, опашките им плющяха във въздуха и биеха по земята. В редовете на Т’лан Имасс се разтваряха дълбоки зевове. Но нямаше никакви писъци, никакви викове на предсмъртна агония или ужас.