Погледна към небето, където, почти над главата й, се трупаха огромни тъмни облаци на исполински стълбове от тъмносиньо и зелено. Видя блясъци на мълнии, изригващи от дълбините им… и ослепителната им светлина погасна бавно. Две останаха да горят зловещо, но вместо да се смалят, лъчистите блясъци ставаха все по-силни и наситени.
Изведнъж тя осъзна какво вижда.
„Има бог сред нас. Бог е призован!“
Очите грееха с демонски огън, а облаците се сгъстиха, намериха очертания, форма — толкова необятна и непреодолима, че сестра Благоговение извика стъписана.
Сребрист блясък на бивни, облаците се завихриха и сгъстиха на въртопи от тъмна козина. Извисиха се кипнали и се въплътиха в същество от мускули и страховита ярост, очите — изпепеляващи като две пустинни слънца. Завладял цялото небе над Шпила, Финир, Глиганът на Лятото, изплува наяве пред очите й.
„Това не е видение. Той е тук. Богът Финир е тук!“
С изгрева сивото небе изсветля. Водата се стичаше на мътни потоци в канавките. Карса Орлонг погледна кроткото лице на стареца, сгушено в скута му. Пъхна длан под главата и леко я повдигна, а после я положи върху коравите каменни плочи.
Време беше.
Надигна се и взе меча си. Очите му се впиха в храма отсреща и той закрачи към залостената врата.
Градът се пробуждаше. Ранобудници на улицата се спираха, щом прекосеше пътя им, а които видеха лицето му, се отдръпваха боязливо.
Карса хвана тежкото месингово мандало, стисна го здраво и го отпра от дървената врата. После изрита, дъските на вратата се пръснаха като подпалки и звукът от удара изтрещя като гръм и прокънтя вътре. Завикаха гласове.
Карса пристъпи в храма на Финир.
Продължи по пищния някога коридор, като подминаваше мангалите от двете страни — двама жреци се появиха, решени да преградят пътя му, но като го видяха, се присвиха боязливо назад.
Влезе в залата с олтара. Беше изпълнена с гъст дим, наситена с миризмата на тамян, топлината се вдигаше от самите камъни на пода, а от двете страни боята по стенописите се разпукваше, набъбваше на мехури, а след това започна да почернява, да се лющи от стените и да поглъща образите.
Жреци ридаеха в ужас и скръб, но тоблакаят ги подмина с пренебрежение. Очите му бяха впити в олтара, блок от грубо изсечен камък, върху който лежеше обсипан с драгоценни камъни глигански бивен.
Карса спря пред олтара и надигна каменния си меч.
— Над сърцето му.
Лезвието се спусна, посече бивена, продължи надолу и с гръмовен тътен разсече олтарния камък на две.
Онос Т’уулан чуваше плач, ала това бе звукът от нещо невидимо, нещо отдавна скрито в душите на Т’лан Имасс. Никога не бе очаквал, че ще се съживи, никога не бе очаквал, че ще го изпита отново. В ума си видя дете, облечено в тленна плът, да вдига лице към небесата и това лице бе неговото — отпреди толкова време. Имало беше сънища, но докато те гаснеха, момчето плачеше и телцето му се тресеше.
„Умират неща. Сънища се разпадат на прах. Невинността кърви и се просмуква в земята. Любовта уляга на студена пепел. Имахме толкова много. Но го предадохме всичко. Беше… непростимо.“
Надигна се отново, на широка равна ивица земя там, където някога се бе издигало село. Беше съградено предимно от дърво и това дърво бе взето, за да се построят военни машини. Останали бяха само камъните на основите. Високият път се спускаше, за да се изравни с настланата с каменни плочи главна улица.
Събратята му се надигнаха около него и се развърнаха в широк фронт с лице към пътя, за да зачакат армията, която вече виждаха на запад. Звукът от хилядите крачещи в марш ботуши бе като грохот под нозете им.
„Ще се сразим тук. Защото боят и избиването продължават вечно. А детето ще пролива сълзите си до края на времето. Помня толкова много любови, толкова много изгубени неща. Помня как бях прекършван. Отново и отново. Не е нужно да има край това — няма закон, който да казва, че не можеш да бъдеш прекършен още веднъж.“
Вдигна оръжието си и събратята му го последваха. Седем хиляди четиристотин петдесет и девет Т’лан Имасс. „Още една битка, същата война. Войната, която никога не губим, но и която така и не се научихме как да спечелим.“
Грохотът, който изригна от кипящите облаци зад тях, накара Т’лан Имасс да залитнат, толкова силен гръм, че разтърси костите им. Онос Т’уулан се обърна рязко и зяпна каменен меч — меч на Имасс, — който се спусна отгоре, стиснат сякаш в ръката на Нефритените странници, невероятно огромен. Посече през смътните очертания на чудовищен звяр… който след това се олюля.