— Просто бягайте!
Стейви взе Абси в тъничките си ръце и се вкопчи в мръсната ризка на сестра си. А след това затичаха, скриха се бързо от погледа му в червената лапавица, която се усилваше, мяташе пелени надолу и все по-навътре в сушата, една след друга.
Торент се обърна на изток и зяпна изумен. Целият бряг вече се смъкваше стръмно към залива… но ледът се вдигаше над ръба, вече изравнен с върха на стръмнината. Вдясно от него Шпилът бе погълнат от кървавия порой.
Чу отново смеха на вещицата и погледна натам.
Но старицата вече я нямаше — млада жена стоеше под поройния дъжд.
— Преродени! — изкрещя тя. — Моите събратя — всички сме преродени! Аз ще ги поведа — ще се вдигнем отново! — Обърна се рязко към Торент, кръвта се стичаше като боя по дръзкото й лице, а след това главата й клъвна напред като птича.
— Къде са те? Къде са децата? Моите дарове за него — и аз ще му дам още! Още деца! Ще властваме заедно — Гадателката на кости и Първият меч — къде са те?!
Торент се наведе и взе лъка и колчана си.
— Подхлъзнаха се. Изпаднаха в паника и се свлякоха надолу по склона. Долу на леда… Не можах да ги хвана…
— Глупак такъв!
Тя хукна към леденото поле. Торент я последва.
Замръзналата кръв шибаше лицето му. Вдигнал ръка да заслони очите си, Торент залиташе след Олар Етил.
„Още ли ще му дадеш? Заради това ли беше всичко? Обичаш ли го? Отне живота му и го превърна в същество от кожа и кости — отне децата му — може би дори си убила жена му, майка им. И си направила всичко това… като си си мислела, че можеш да спечелиш сърцето му?“
Но я беше видял. Преродена, отново млада, не беше неприятна за окото, здрава, с тежки гърди и широки бедра, косата й — преди да прогизне от кръв — толкова руса, че почти бяла, очите й — с цвета на зимно небе. „Вече не е немряща. Значи и с Онос Т’уулан е така? Вече прероден? Тя му е отнела всичко и сега иска да го замени със себе си — със света, който иска да създаде.“
„Ток Анастер, знаеше ли това? Разбираше ли мотивите й за всичко, което ти направи?“
„Има ли значение?“
Стигна до леда. Тя тичаше напред, пъргава като заек. Стори му се, че я чува да вика децата.
Разтваряха се цепнатини, а и склонът ставаше все по-стръмен — вдясно Торент видя, че част от него продължава да се издига, сякаш щеше да стигне до самия връх на Шпила. Някакво тъмно петно ли бе онова там, на средата на ледената рампа? Изкачваше ли се някой там?
Подхлъзна се и се затъркаля по твърдите като скала късове лед. Профуча покрай Олар Етил и чу изненадания й вик. Главата му се удари в нещо и той се завъртя, а в следващия миг стъпалата му се натресоха в някакъв твърд ръб, който изведнъж поддаде — и все едно челюсти стиснаха долната половина на тялото му… стегнаха се на бедрата му.
Чу и в същото време усети как изпращяха костите на краката му.
Изкрещя. Заклещен бе в цепнатина, ръбовете й вече се издигаха над бедрата му. Затъваше. Усети как кръвта му се излива и замръзва.
Беше изтървал лъка и колчана — лежаха на крачка от изпънатата му ръка.
Олар Етил изведнъж се озова над него.
— Чух кости да се трошат — вярно ли е? Вярно ли е, кутре? — Пресегна се надолу, сграбчи косата му и изви раздраното му лице към себе си. — Вярно ли е? Толкова ли си безполезен вече за мен?
— Не, чуй… стори ми се, че ги чух… децата. Абси… стори ми се, че чух плача му.
— Къде? Посочи — още можеш да направиш поне това. Къде?!
— Издърпай ме, вещице, и ще ти покажа.
— Можеш ли да вървиш?
— Разбира се, че мога — просто се заклещих в тази пукнатина. Издърпай ме — можем да ги намерим! Но побързай — цялото това поле се троши!
Тя се изкиска.
— Омтоуз Феллак в целия му блясък — но кой смее да се изправи срещу него? Гадателка на кости, ето кой! Ще го унищожа. Вече го унищожавам — онзи глупак си мисли, че ще вземе онова жалко сърце, така ли? Ще му се опълча! Нищо друго не заслужава той — той е Джагът!
— Издърпай ме, вещице.
Тя дръпна.
Силата й бе неимоверна и Торент усети как замръзналата кръв се разтрошава, усети как се откъснаха парчета кожа и плът, докато вещицата го извличаше от цепнатината.
— Лъжец! Излъга ме!
Торент се просна по гръб. Червената лапавица вече намаляваше — можеше да види Нефритените странници и слънцето. Не усещаше краката си. „Не ми остава много.“
— Къде са? — повтори Олар Етил.
Той успя да се надигне на лакът и посочи надясно и леко надолу.
— Там, зад онова възвишение — застани горе на него, вещице, и може би ще ги видиш.
— Само това ми трябваше от теб. Вече можеш да мреш, кутре. Нали ти казах, че ще умреш?
— Каза, Олар Етил.
Тя се изсмя и тръгна към могилата. На двайсет и пет — трийсет крачки.