Торент запълзя към лъка си.
— Обещах — прошепна.
С изтръпнали пръсти стисна лъка. Другата му ръка зашари към колчана и издърпа стрела с каменен връх. Той се претърколи на гръб и полежа за миг задъхан. Ставаше все по-трудно… все по-трудно да направи каквото и да било.
Ледът изскърца и след това изпращя и той се хлъзна половин крачка надолу — обратно към цепнатината, но тя вече бе по-широка — вече можеше да го глътне целия.
Огъна с усилие лъка и нахлузи клупа на тетивата в прореза.
Олар Етил почти беше стигнала възвишението — катереше се по ръбестия склон.
Торент нагласи стрелата и опъна тетивата. „Това е невъзможно. Само се залъгвам. Много е далече!“ Обзе го отчаяна паника. Помъчи се да успокои дъха си. Беше оглушал от тупането на сърцето си.
Олар Етил се изкатери на върха, изправи се и се взря надолу.
Той видя как юмруците й се свиха и почти чу яростния й вой.
Присви очи — мускулите му започваха да треперят, изчака, още… а когато видя, че се обръща, пусна стрелата.
„Скъпо ще плати за лъжите си!“ Олар Етил, най-старата от всички Гадателки на кости и вече преродена, се обърна рязко към Торент…
Стрелата я порази в лявото око.
Каменният връх се вряза през очната ябълка, проби очната кухина, където костта бе тънка като кожа, и въртящото се като свредел каменно острие изрови кървав тунел през мозъка й, преди да се пръсне в черепа.
Торент видя как главата й се отплесна назад, как стрелата щръкна от лицето й, а по начина, по който се смъкна тялото й — като торба с кокали — разбра, че е мъртва, убита мигновено. Изпъшка и се отпусна на леда, останал без капка сила. „Видя ли това, Ток? Видя ли този изстрел?“
„Ах, богове. Успях, братко.“
„Свърши се. Аз съм Торент, последният воин на Оул.“
Хлъзна се надолу към цепнатината.
„Торент. Последният воин на…“
Геслер повлече Сторми назад. Глупакът беше пронизан в дясното бедро. Но кръвта капеше бавно, бликаше само щом мускулите се раздвижеха, което означаваше, че няма да издъхне, преди да го е извлякъл навън.
Всички Ве’Гат се отдръпваха — назад и назад…
„Защото тя идва. Защото най-после се включва в тази битка.“
„Боговете дано ни спасят всички.“
Издърпа Сторми на прогизналия от кръв насип на третата траншея и погледна назад.
Крачеше сама към множеството на колансийците. Още дете, слаба като клечка, измършавяла от глад. Жалка.
Геслер я видя как вдигна ръцете си и потрепери.
С ужасяващ рев стена от огън обгърна най-високата траншея. Изпепеляващи ветрове изригнаха на свирепи вълни и се затъркаляха по склона — Геслер видя как труповете най-близо до момичето се сгърчиха овъглени, крайници се заизвиваха в жестоката нажежена паст.
И тогава Синн закрачи нагоре, и започна да тласка пред себе си огнената стена.
Калит клекна до Геслер.
— Трябва да я спреш! Не може просто да ги изгори живи!
— Твърде късно е, Калит. Нищо вече не може да я спре.
Огънят поглъщаше струпаната армия в подножието на Шпила. Телата просто избухваха от заврялата кръв. Хиляди войници лумваха в пламъци и плътта им се стапяше. Всичко, попаднало в огъня, почерняваше и се разпадаше на пепел. А огнената буря продължаваше да бушува.
Гунт Мач се беше надвесила над Сторми, от ноктестите й длани капеше масло и затваряше раната на крака му.
— Геслер… трябва да стигнем до онези стъпала…
— Знам. — „През огън. Кой друг, ако не ние, разбира се.“
— Тя няма да спре. — Сторми се изправи и се олюля като пиян. — Ще го вземе за себе си — цялата онази сила!
— Знам, Сторми! Знам, проклет да си! — Геслер се изправи с усилие и примижа към сушата. — Богове на бездната… какво е онова там?
— Призрачна армия — каза Калит. — Матроната казва, че просто са дошли от небето.
— Изпрати Ве’Гат натам — всички, Калит! Разбираш ли — трябва да ги разкараме колкото може по-далече от това. Ако Синн стигне до сърцето, огънят сигурно ще погълне цялата шибана земя на левги наоколо!
Тя се притисна в него.
— Тогава нищо не можете да направите. Не разбираш ли… не можете…
Геслер взе лицето й в ръцете си и я целуна силно по устните.
— Научи тези гущери, Калит. Само на най-доброто в нас, хората. Само на най-доброто! — Обърна се към Сторми. — Добре, да тръгваме. Зарежи оръжията — много ще се нажежат в ръцете ни. Бронята можем да смъкнем пътьом.
— Престани да ми заповядваш!
Рамо до рамо двамата морски пехотинци тръгнаха напред.
Закатериха се нагоре през мазни тела, по димяща земя и през въздух, нажежен като дъха на ковашка пещ.
— Не мога да го повярвам, Гес… Ти призова Финир!
— Не бях само аз, Сторми! Чух те…