— Не бях аз… сигурно е бил някой друг. Ти го призова и някой шибано го уби! Геслер, ти взе, че уби нашия бог!
— Върви при Гуглата — изръмжа Геслер. — Кой скръсти кокалчетата си от пръсти, когато се отрече от онзи култ? Не беше ли ти? Май ти беше.
— Ти ми каза, че си направил същото!
— Да, тъй че просто да го забравим — и двамата убихме Финир, нали?
Още пет крачки напред, и думите секнаха. Всеки дъх пареше, а кожите, единственото, което носеха по себе си, започнаха да почерняват. „Сега вече ще стане лошо.“
„Но това е Телас. Усещам го — минавали сме през това.“ Затърси Синн, но не я виждаше никъде. „Излезе от пламъците при Ю’Гатан. Влезе в тях тук. Тук е нейният свят, винаги е бил. Но ние го знаехме, нали?“
„Кълна се, че мога да чуя смеха й.“
Продължиха напред.
Когато Геслер и Сторми изчезнаха в пламъците, Калит ахна. Не разбираше. Беше гледала с неверие как газеха през труповете, които се свличаха на черна пепел… видя как туниките им пламнаха, но…
— Матрона… що за дар е това? Що за сила притежават?
„Дестраянт, това е непосилно за мен. Но вече ми е ясно — и за всички нас, — че ти избра съвсем мъдро. Ако можехме, щяхме да последваме тези две човешки същества в самата огнена буря. Ако можехме, щяхме да ги последваме до ръба на самата Бездна. Питаш ме що за хора са тези… Дестраянт, канех се да ти задам същия въпрос.“
Калит поклати глава и сви безпомощно рамене.
— Не знам. Малазанци.
Пламъците го тласкаха назад. А това бе източник на гняв и болка. Опитваше отново и отново, но любимият му господар бе недостижим за него. Виеше и тичаше напред-назад по третия насип, мръсната воня на изгорените му косми пареше в ноздрите му.
И тогава видя палето — онова с рошавата козина и пронизителния лай, палето, което така и не порасна — да тича към студеното, към замръзналото море.
Намерило ли беше палето път покрай този изгарящ въздух?
Уикският браничар с раздрана от белези муцуна затича след него.
Щеше да има път през това — щеше да намери отново господаря си. Да се бие редом до него. За Бент нямаше никакво друго основание да съществува.
Подножието около Шпила се бе превърнало в овъглена скала — нито къс броня не беше останал, само петна стопено желязо по склоновете почернял камък.
Но Геслер и Сторми продължавала да газят напред през огнената стихия. Кожите по тях се бяха стопили по телата им, твърди и трошливи като яйчени черупки, и докато двамата морски пехотинци вървяха към стъпалата, останките от дрехите им пукаха и се свличаха като на змии, сменящи кожата си.
Геслер вече виждаше стъпалата — но тя не беше там. Погледът му се плъзна нагоре. Мамка му! Беше изкачила почти една четвърт. Сбута Сторми по рамото и посочи.
Стигнаха до основата и стъпиха на изпечения разпадащ се камък.
Сторми замаха с ръце на езика на жестовете на морската пехота.
„Остави я на мен — аз ще я забавя, ще я задържа или каквото е там. Ти подминаваш. Продължаваш колкото може по-бързо нагоре — до върха.“
„Слушай — това вече е почти прекалено дори за нас. Ще те изпече до кокал…“
„Все едно, майната му. Ще я задържа — само не се ебавай горе, Гес! Хвърли дъртата вещица от ръба. Вземи го онова шибано сърце!“
Краката на Геслер стенеха от болка на всяко стъпало — твърде уморен беше за това качване. Цял ден боеве. Напрежението на командването. Безкрайното сякаш клане. Докато стигне до върха — стига изобщо да можеше да подмине Синн, — нищо нямаше да му е останало. Без никакви оръжия, лице в лице срещу проклета Форкрул Ассаил.
Синн не беше погледнала надолу, нито веднъж. Представа нямаше, че са след нея. Стъпките й бяха отмерени, неумолими, но бавни, почти небрежни.
Всички се бяха изкачили над пламъците, които най-сетне бяха започнали да гаснат под тях.
Момичето сега щеше да го задържи — да го запази за Форкрул Ассаил. Телас във война с лабиринта на Ассаил. „Старите говна. Не могат ли просто да се махнат? Да се върнат в забравените си гробове. Не е редно на нас да ни се налага да водим войни, които дори не сме започвали — войни, които продължават толкова дълго, че вече нищо не значат.“
„Взе нараненото сърце на един паднал бог. Видях кръвта на устните ти. Не е редно. Просто не е.“
„Адюнкта. Знам, че не си мъртва. Е, добре де, не знам. Но отказвам да повярвам, че не си успяла. Не мисля, че на този свят има нещо, което може да те спре. Ние ще свършим нашата част. Ще го научиш. Ще го узнаеш.“
„Поправи го това.“
Сторми беше едно стъпало по-нагоре. Геслер видя как приятелят му се пресегна, видя как ръката му се стегна около глезена на Синн.