„Богове на бездната, тя дори не е човек! Беше ли изобщо човек? Що за същество е това?“
Огънят зарева думи:
— Ще те убия! Никой не ме докосва! Ще те изгоря — ще изгоря всички, които ме докоснат! Ще ви изгоря всички! Ще научиш какво е да боли! Каза, че искаш огъня в мен — каза, че искаш да го целунеш — но излъга! Нарани ме! Нарани ме! Искаше огъня в мен, така ли? Ето ти го!
Пламъците изригнаха от нея, понесоха се бясно нагоре и го погълнаха.
Сторми изпищя. Това не беше Телас — това изгаряше. Това посегна към него и го задържа в хватката си, пропука и пръсна кожата му, разкъса плътта под нея и се вряза дълбоко до самите му кости. Крясъците му заглъхнаха, макар устата да остана отворена в зашеметяващата агония на огъня… дробовете му бяха изгорени и безполезни. Очите му избухнаха и извряха.
Усети приближаването й — разбра, че вече е точно под него. Усещаше каменните стъпала зад гърба си и как тялото му се стапя, изтича надолу като втечнено.
Ръката й се стегна на единия му глезен и го смачка на прах.
Но той беше чакал това докосване. Беше издържал и го бе изчакал — за какво, не знаеше — и с безмълвен хлип, който сякаш раздра душата му на две, се хвърли напред. Онова, което бе останало от ръцете му, се стегна около нея.
Писъкът й изпълни черепа му… а след това падаха.
Не като първия път — сега я беше привлякъл почти до средата на стълбището. Усещаше тялото й вътре в огъня, или поне така му се стори.
Полетяха надолу във въздуха.
„Гес… това е… всичко, което можах…“
Беше мъртъв още преди да рухнат долу, но от трупа му бе останало достатъчно, за да сплеска Синн върху голата скала. Сблъсъкът разцепи черепа й, горящо месо, кръв и плът плиснаха и зацвърчаха върху свръхнажежения камък. Гръбнакът й се прекърши на четири места. Ребрата й се огънаха и изпращяха, натрошените краища се врязаха в дробовете и сърцето.
А след това яростните пламъци я погълнаха до последния къс, преди да замрат на мъждукащи петна по скалата и да угаснат.
Геслер не можеше да сдържи сълзите си, докато изкачваше последните няколко стъпала. Нямаше да погледне надолу, нямаше — знаеше, че погледне ли, сърцето му ще се пръсне. Яростния зной, надигнал се около него допреди няколко мига, вече го нямаше. „Успял е. Някак. Успял е да я убие.“
„Но не оцеля. Усещам го — празно, издълбано в душата ми. Скъпи братко, няма те вече.“
„Трябваше да ти заповядам да останеш.“
„Не че щеше да се вслушаш в заповедите ми — това винаги ти беше проблемът, Сторми. Това беше… о, боговете да ме вземат!“
Излази на върха, превъртя се на гръб и се взря в хаотичното небе — в пушека, в Нефритените странници, в гаснещия ден, — а после, задъхан и изтръпнал, се изправи.
Жената Форкрул Ассаил стоеше срещу него. Млада, нажежена почти до бяло от мощ. Зад нея се виждаше грамада от костени вериги, струпани върху нещо, което пулсираше с пурпурна светлина. Сърцето на Сакатия бог.
— Къде ти е мечът? — попита Форкрул Ассаил. — Или си мислиш, че можеш да ме надвиеш с голи ръце?
— Доста носове съм чупил — отвърна той и пристъпи към нея.
— Твърде късно, човеко — изсумтя тя. — Смъртта на твоя бог гарантира това — твоят бог беше, нали? Призова го със собствените си молитви — на екзекуцията му. Със собствените си молитви загуби своята война, човеко. Какво изпитваш сега? Не трябва ли да коленичиш пред мен?
Думите й го забавиха, после го спряха, все още на три крачки от нея. Усещаше как последните останки от силата му се изцеждат. „Никаква магия няма в гласа й, поне нищо, което бихме нарекли така. Не, единствената сила в гласа й е в истината на това, което казва.“
„Аз убих Финир.“
— Когато започна този ден — продължи Форкрул Ассаил, — бях старица, крехка и прегърбена. Можеше да ме хвърлиш долу с едно бутване с пръст — погледни се все пак. Войник. Ветеран от много битки, много войни. Знам това не от белезите по теб, а от многото загуби в очите ти.
„Загубите. Да. Толкова много загуби.“
Жената посочи зад себе си.
— Може да има край на болката, войнико, ако пожелаеш. Мога да ти дам тази… глътка.
— Аз… трябва ми изход — каза Геслер.
Тя кимна.
— Разбирам, войнико. Да ти го дам ли? Този изход?
— Да.
Тя вирна брадичка. Челото й сякаш потръпна навътре за миг, все едно че щеше да се огъне наполовина.
— Не долавям никаква двойственост в тебе — това е добре. Наистина съм твоето спасение.
— Да — отвърна той. — Изведи ме оттук, Чиста.
Тя вдигна дългопръстата си ръка и посегна към челото му.
Юмрукът му бе като мълния. Натресе се в лицето й. Изпращяха кости.
Форкрул Ассаил залитна назад, от разбития нос плисна кръв, а гънката, раздвоила лицето й, се пропука дълбоко. Но тя тръсна глава и се изправи.