Геслер знаеше, че е бърз — но тя беше по-бърза. Блокира втория му замах и контрира. Ударът счупи лявото му рамо и го отхвърли на цели шест крачки. Той падна тежко, хлъзна се по камъка и се превъртя върху счупеното рамо… болката, която го прониза, отне всичката му сила и воля. Замаян и безпомощен, той я чу как се приближава.
А после чу нещо като шепот по камъка, и нещо като дращене, а след тях — тъп звук като от две сблъскали се тела.
Чу как тя изпъшка и заедно с това — зверско ръмжене.
Надигна се на лакът и погледна.
Бент беше блъснал Форкрул Ассаил с такава сила, че тя се беше смъкнала на колене. Челюстите на псето браничар бяха захапали лицето й и острите зъби се впиваха в плът и кост. Едното око вече го нямаше, скулата беше отпрана — лежеше изплюта на оцапания с кръв камък.
Тя извъртя ръка, докато се изправяше, вкопчи пръсти в гърлото на Бент и го откъсна от раздраното си лице.
Браничарят, стиснат в изпънатата дълга мускулеста ръка, се замята отчаяно, за да се отскубне от задушаващата хватка.
„Не!“
Геслер успя някак да се вдигне на крака. И тръгна към нея.
Неизваденото й око се впи в него и тя се усмихна.
Видя я как сгъна другата си ръка… назад, за удар. Можеше да го блокира тоя удар — можеше да се опита да я събори, — но Бент издъхваше. Тя трошеше гърлото му. Не! Бойно поле, осеяно с трупове, Трут извлича от телата окуцяло псе. Изненаданият вик на момчето… после — онзи поглед в очите му. Толкова обнадежден. Толкова… млад.
Не!
Забравил за юмрука й, изстрелял се към главата му, Геслер нанесе своя удар — не в лицето, а в рамото на ръката, която държеше кучето.
Най-силния удар, който бе нанасял в живота си.
Изпращяха кости и след това…
Войнишкият юмрук завъртя Благоговение като пумпал, изумителната сила зад него натроши рамото й, докато собственият й удар се натресе в челото на Геслер, разцепи го, главата му се отметна и прешлените на врата се прекършиха.
Беше мъртъв още преди да падне.
Но дясната й ръка увисна безсилна и тя се смъкна на колене. Кучето се измъкна от изтръпналите й пръсти.
„Нищо. Ще го убия и него. Ей сега… да овладея само болката… да проясня мислите си.“
Дробовете на Бент се напълниха с въздух и животът се вля в него отново. В ума му — червена мъгла, неистова нужда и нищо повече. Вдигнал глава, песът се обърна отново към врага на господаря си.
А господарят му лежеше неподвижно, мъртъв.
Уикската порода браничар не се гледаше заради гласа. Бент рядко лаеше и никога не виеше.
Но воят, който се изтръгна сега от гърлото му, можеше да събуди самите вълчи богове.
А белокожата жена се изправи, засмя се и бавно се извърна към него.
Бент приклекна. Покритата с белези кошмарна муцуна се набръчка и оголи разядените зъби.
И тогава някой пристъпи покрай него.
Форкрул Ассаил видя Качулатия в мига, в който се извръщаше към кучето. Извика и се извъртя към него.
Замахна с лявата ръка, но той я хвана, стисна и прекърши костите на китката й.
Тя изпищя.
Джагътът стисна китката й и с другата си ръка. С дивашки замах я надигна, развъртя я във въздуха и натресе тялото й в каменната площадка.
Кучето изквича и се дръпна.
Но Качулатия още не беше свършил с нея. Надигна я отново, развъртя я и отново я блъсна в плочите.
— Дойде ми… — изрева джагътът, а тя излетя отново във въздуха и отново я стовариха долу.
— … до гуша…
Тялото й отново изтрещя в камъка.
— … от…
— … твоята…
— … справедливост!
Непознатият пусна увисналата безжизнено ръка и Бент изпълзя до господаря си. Легна и отпусна тежката си глава върху гърдите му.
Непознатият го погледна.
Бент се озъби и изръмжа тихо. Непознатият го разбра.
„Мой е“ — казваше Бент.
Тежък тътен на криле накара Качулатия да се обърне… Убиецът Шай’гал се спусна към Великия олтар и кацна. Изгледа джагъта със студени очи.
Качулатия погледна сърцето на Сакатия бог.
Веригите от кости на Чистата се бяха разпаднали — унищожени със собствената й смърт. Освободеното най-сетне сърце пулсираше вяло сред локва кръв.
Малкото куче притича и заръфа разкъсаното лице на Форкрул Ассаил.
Гуглата изсумтя, махна към сърцето, а след това се обърна и зарея поглед към земите на запад. Към осеяното с трупове поле, към струпаните, замръзнали сякаш на място от умора войски. По стъпалата вече се изкачваха фигури.