Чу как крилатият гущер излетя. Знаеше, че е стиснал в ноктите си онова жалко сърце. Сянката на Шай’гал се хлъзна над джагъта и след това той го видя — издигаше се все по-високо и високо, полетял към гаснещото слънце. Отново погледна към опустошението долу.
„Седях на Трона на Смъртта някога. Посрещах всички, които трябва накрая да се предадат с пожълтели ръце, с лице от кожа и кост, скрито в мрак. Колко бойни полета съм извървял? Трябва ли да извървя още едно?“
„Но този път тези тук останаха.“
„Бранители на Портата, ще кажете ли на всички, които идват при вас сега, че всичко това не значеше нищо? Или имате да им дадете нещо? Нещо, повече, отколкото можех аз?“
Вече бяха дошли. Чу скръбно ридание на жена.
И си спомни, че няма по-тъжен звук във всички светове.
Горчив извор, Лера Епар от Имасс, седеше отпуснала гръб на изстиналите тела. Раната й бе превързана, кръвта спряна. Оцелелите обикаляха около нея, някои безцелно, с блуждаещи погледи, други оглеждаха по земята за познати лица.
Видя събратята си. Видя Тел Акаи. Видя К’Чаин Че’Малле и джагътите.
И се загледа след Онос Т’уулан, който ги оставяше всички, тътреше се бавно по равната ивица земя пред стените на пристанищния град, доскорошната столица на империята на Форкрул Ассаил.
Никой от сънародниците й Имасс не извика след него. Никой не го попита къде отива. Беше Първият меч, но беше също тъй и човек.
Изви глава и се загледа в процесията нагоре по обгорените стъпала на Шпила. Принц Брис Бедикт, Араникт, кралица Абрастал, Спакс от гилките на Баргаст, жената жрица на К’Чаин Че’Малле. Единадесетте оцелели Джагът също се отправяха натам.
„Свършило е значи. Трябва да е свършило.“
„Вече има мир. Трябва да е мир — какво друго име за тази ужасна тишина?“
Светлината на деня бавно умираше. Отново заваля дъжд. Но този дъжд бе ясен и чист. Тя затвори очи и го остави да изчисти лицето й.
Онос Т’уулан подмина града и продължи по гола, обрасла с прещип и пирен межда. Денят свършваше, но той беше безразличен към това. Напоената с кръв земя под краката му вече ставаше хлъзгава от новия, истински дъжд.
Слънцето окъпа в злато хоризонта на запад.
А след това, в далечината, Онос Т’уулан видя три фигури и присви очи. Също като него, те сякаш се скитаха без цел. Също като него — изгубени в света. Тръгна към тях.
Дъждът вече отмиваше лепкавата засъхнала кръв от меча в дясната му ръка. Онос го пусна на земята и затича. Сърцето му сякаш се изду в гърдите, нараснало толкова, че клетката на ребрата едва можеше да го удържи.
И те също го видяха. Чу детски викове и те се втурнаха към него, момичето, което не носеше малкия, се понесе напред като на криле. И трите деца плачеха, затичани към него.
Той падна на колене и ги взе в прегръдките си.
Близначките го засипаха с думи. Спасител — воин Оул, — когото изгубили в бурята. Вещица, която ги откраднала… бягството им… а той им обещал, че ще ги намери, но така и не успял и…
Онос Т’уулан вдигна поглед на север — и видя още нещо.
Смътна фигура, която като че ли седеше присвита на земята.
Стана, момичетата го хванаха за ръцете, а момченцето се вкопчи в прасеца му. Той тръгна напред и ги поведе, почти ги повлече със себе си. Момчето измрънка и Сторий се наведе и го взе на ръце. А Онос Т’уулан продължи и стъпките му ставаха все по-бързи.
Не беше възможно. Беше…
А после затича отново.
Тя сигурно го чу или го усети, защото вдигна глава, извърна се и загледа как тича към нея.
Той едва не падна отгоре й, ръцете му я сграбчиха здраво и я надигнаха в прегръдката му.
Хетан ахна.
— Съпруже! Липсваше ми. Не… не знам къде съм. Не знам какво се случи…
— Нищо не се е случило — прошепна й той, а децата пищяха зад тях.
— Онос… пръстите на краката ми…
— Какво?
— Пръстите на краката ми са на някой друг, заклевам се…
Децата се блъснаха в тях.
В далечината напред, на едно възвишение, Онос Т’уулан видя конник. Стъмваше се вече и не можеше да го види ясно.
Но видя как вдигна ръка.
Онос Т’уулан се изправи и отвърна на жеста. „Виждам те, братко.“
„Виждам те.“
24.