— Ти си последният оцелял жрец на Червея на Есента и почетната титла ти се полага, Банашар.
— Чудесно, но къде са обшитите със злато халати и тежките пръстени?
Зад тях влезе адютант, покашля се и съобщи:
— Адюнкта, три коня са оседлани и ви очакват отвън.
— Благодаря.
Изведнъж Банашар се смрази. Дланите му изстинаха и изтръпнаха, все едно ги бе натопил във ведра с ледена вода.
— Адюнкта… не знаем дали сърцето ще бъде освободено. Ако вие…
— Те ще успеят, Демидрек. Собственото ти божество явно вярва в това.
— Грешите.
Тя го изгледа стъписано.
— Много по-просто е, адюнкта — продължи Банашар. Думите имаха вкус на пепел в устата му. — На Д’рек й е все едно дали Сакатия бог е цял, или не — дали е просто един ломотещ несвързано глупак, или изкормено тяло с огромна дупка в гърдите, все едно. Това, което имате от него, тя иска да го няма.
— Но тогава… — Очите й се присвиха.
— Правилно. Послушайте последния й Демидрек, защото той знае кога божеството му е изгубило всякаква вяра.
— Те няма да се провалят — прошепна Тавори и погледът й отново се върна на меча.
— А ако перишите ги предадат? Тогава какво?
Но тя клатеше глава.
— Не разбираш.
— Всичките ни предполагаеми съюзници, адюнкта — достатъчно силни ли са? Достатъчно решителни? Достатъчно упорити? Когато телата започнат да падат, когато кръвта започне да тече… чуйте ме, Тавори… трябва да претеглим какво правим — всичко, което правим тук — спрямо вероятността да се провалят.
— Няма да го направя.
— Мислите ли, че не храня уважение към принц Брис Бедикт? Или кралица Абрастал? Но, адюнкта, те удрят там, където Акраст Корвалайн е най-силен! Където ще бъдат най-могъщите Форкрул Ассаил — нито веднъж ли не ви е хрумвало, че съюзниците ви няма да са достатъчно?
Но тя клатеше глава и за миг Банашар изпита гняв. „Нима няма да си нищо повече от дете, запушило ушите си с ръце, защото не му харесва да чуе каквото имам да му кажа?“
— Все още не разбираш, Демидрек. Нито божеството ти, както изглежда.
— Кажете ми тогава. Обяснете ми го! Как, в името на Гуглата, можете да сте сигурна?
— К’Чаин…
— Адюнкта… това е последният дъх на онези проклети същества. Няма значение кой привидно ги командва — защото командва Матроната. Матроната трябва да командва. Ако види, че твърде много от децата й умират, тя ще ги оттегли. Длъжна е! Заради самото оцеляване на вида й!
— Водят ги Геслер и Сторми, Банашар.
— Богове на бездната! Колко точно вяра влагате в усилията на двама разжалвани морски пехотинци?
Погледна го в очите, без да трепне.
— Всичката, която ми е нужна. Е, вярвам, че се наслади на своя миг съмнение. Време е да тръгваме.
Изгледа я продължително. След това се усмихна криво.
— Аз съм Демидрек на Червея на Есента, адюнкта. Може би тя чува чрез мен. Може би, в крайна сметка, можем да дадем на Д’рек урок по вяра.
— Дано — отсече Тавори и взе меча.
Излязоха.
Трите коня чакаха, две от седлата бяха празни. На третото седеше отпуснат… Банашар го погледна и кимна за поздрав.
— Капитане.
— Жрецо — отвърна Фидлър.
Двамата с адюнктата се качиха на конете — измършавелите животни се размърдаха неохотно — и тримата излязоха от малазанския лагер и поеха през степта.
На север.
Не говореха много. Почти никак всъщност. Редуваха галоп и тръс. Зловещи мълнии огряваха понякога хоризонта на запад с кървавочервени отблясъци, но над тях Нефритените странници властваха в нощното небе толкова ярки, че заличаваха звездите и хълмистите степи наоколо носеха оттенък на живо зелено, чиято лъжливост дневната светлина разкриваше. Тук от години не бе валял дъжд и копитата на конете мятаха натрошени сухи стръкове трева.
Накрая видяха на хоризонта господстващо над всичко друго самотно възвишение и адюнктата насочи коня си към него. По по-малките хълмове, покрай които минаваха, личаха следи от древни лагери — големи камъни, наредени на груби кръгове там, където са били затискани стените на типитата. Хиляда разтега на северозапад теренът се спускаше в широка плитка долина, чийто отсрещен склон бе очертан от ивици скали и балвани, заслони за отдавна измрели стадни зверове, изчезнали също като ловците, които ги бяха гонили.
Банашар усещаше безутешната пустош на това място като сърбеж под кожата си, като пълзящ смут на тленността. „Всичко отминава. Всичките наши привички да правим неща, да виждаме неща, всички тези изгубени начини да се живее. И все пак… ако можех да се върна в онова време, ако можех да застана невидим сред тези хора, нямаше да е по-различно — по-различно вътре в мен… богове, ако можех да обясня това, дори на самия себе си, може би един ден щях да имам правото да се нарека мъдрец.“