„Световете ни са толкова малки. Струват ни се безкрайни само защото умовете ни побират хиляди от тях наведнъж. Но ако спрем да се движим, ако се задържим на едно място, ако си поемем дъх и огледаме наоколо… всичко си е все същото. Освен някои малки подробности. Изгубените векове не са нито повече, нито по-малко дълбоки от този, в който живеем сега. Мислим си, че всичко е някаква инерция напред, безкрайно оставяне на неща зад нас и посягане напред. Но истината е, че на което и място да се озовем — с всичките му блестящи дарове, — ние просто се движим в кръгове.“
„Иска ми се да заплача от тази мисъл.“
Спряха в подножието на хълма. Склоновете бяха неравни, с оголена ронлива скала под тънката кожа на пръстта, камъкът разпукан и набразден от столетия студ и зной. По-близо към билото се виждаше хаотична гмеж от жълто-бели доломитни канари, по-меките им повърхности бяха нашарени и набраздени с геометрични шарки и непонятни сцени. Сухи дървета и трънливи храсти прерийна роза запълваха пространствата между скалите.
Адюнктата слезе и смъкна кожените си ръкавици.
— Капитане.
Фидлър се смъкна от коня си, Банашар го последва.
Адюнктата ги поведе нагоре по склона. Наближиха разронените скали и Банашар видя избелели парчета човешки кости, изсипани в пукнатини и цепнатини или струпани по скални издатини и в ниши. По тесните лъкатушещи пътеки между скалите ботушите му изскърцваха по лъскави черупки от плодове, а земята бе осеяна с изсъхнали останки от плетени кошове.
Излязоха на билото и видяха, че доломитните камъни оформят груб пръстен, може би десет разтега широк и повече или по-малко равен в центъра. Когато адюнктата мина между два балвана и пристъпи вътре в кръга, ботушът й се хлъзна и тя залитна. Погледна надолу, след това се наведе и вдигна нещо.
Банашар спря до нея.
Беше връх на копие, направен от парче кремък и дълъг почти колкото кама. Целият кръг равна земя бе покрит с хиляди подобни върхове на копия.
— Изоставени, всички непокътнати — измърмори Банашар, щом Фидлър се приближи до тях. — Защо ли?
— Никога не съм могъл да разбирам свещените места — изсумтя капитанът. — Все пак тези сечива са направени красиво. Дори Имасс щяха да се впечатлят.
— Ето ви моето предположение — каза Банашар. — Открили са технология, която е била твърде успешна. Започнали са да избиват всяко животно, което видят, докато не е останало нищо. Защо? Защото всички сме еднакво глупави, еднакво късогледи, преди хиляда години или сега — все едно. А изкушението да избиваш е като треска. Когато накрая са разбрали какво са направили, когато са започнали да измират от глад, са обвинили сечивата си. И все пак… — Погледна Фидлър. — До ден-днешен си мислим, че ефикасността е нещо добро.
Фидлър въздъхна.
— Понякога си мисля, че сме изобретили войната едва след като са ни свършили животните за убиване.
Адюнктата пусна върха — той се строши на две, щом падна върху събратята си — и пристъпи напред. Остриетата пращяха под всяка нейна стъпка. Когато се озова в самия център, тя се обърна към спътниците си.
— Не е въпрос на святост — каза високо. — Нищо достойно за почитание няма тук, освен може би миналото, което никога вече не може да съществува, а името за това е носталгия. Не вярвам и в невинността.
— Тогава защо тук? — попита Банашар.
Но отговори Фидлър:
— Защото е защитимо, жрецо.
— Демидрек? — попита Тавори, вече с едната ръка на дръжката на меча.
Той се огледа, след това пристъпи към един от доломитите. Завихрени шарки, тънки резки като развята коса. Демонски, смътно човешки лица, съставени от ококорени очи и отворени уста, пълни с остри зъби. Въздъхна, после погледна адюнктата и кимна.
— Тя може… Не знам… увила се е около подножието на този хълм като дракон червей от легенда, предполагам.
— С каква цел, Демидрек?
— Сдържане.
— За колко дълго?
„Докато умре.“ Сви рамене.
Адюнкта Тавори го изгледа мълчешком. А след това извади меча Отатарал.
Острието с ръждивочервения цвят блесна в очите на Банашар и той отстъпи назад.
Фидлър до него изруга тихо.
— Адюнкта… буди се.
— И ще призове — прошепна Банашар.
Тавори разчисти с крак земята около себе си, опря в нея върха на меча и натисна с цялата си тежест.
Острието се хлъзна надолу като през пясък и потъна до средата.
Адюнктата отстъпи назад и сякаш се олюля.
Банашар и Фидлър стигнаха едновременно до нея и я задържаха. „Богове, съвсем се е стопила! Кожа и кости!“ Тавори се отпусна в несвяст в ръцете им.