— Тъй — изпъшка Фидлър. — Дай да я измъкнем оттук — намери някое чисто място.
— Не. Ще я отнеса долу при конете — каза Банашар.
— Добре. Ще ида напред да си взема меха. Трябва да й дадем вода.
Банашар вдигна Тавори.
— Фидлър…
— Да — изръмжа той. — Като примряло от глад дете е под тая броня. Когато се свести, жрецо, ще я накараме да яде.
Все едно че каза: „Ще обсадим луната“, абсолютно убеден, че ще направи точно това и ще смъкне долу проклетата луна разбита и в пламъци. „Така мисли един войник. Или поне този проклет морски пехотинец.“
Тръгна по тясната пътека надолу след Фидлър.
Бяха я положили на земята върху опърпан конски чул. Банашар бе развързал и смъкнал шлема й, след което отпусна главата й на протритото седло, което бяха свалили от коня й.
Малко встрани Фидлър палеше огън.
Жрецът взе един мех, намокри вързоп превръзки от походната торба на сапьора и започна внимателно да изтрива потта и мръсотията от челото и толкова простоватото лице на Тавори. Както бе затворила очи, видя детето, което е била някога — сериозно, съсредоточено, нетърпеливо да порасте. Отмести кичурите сплъстена коса от челото й и погледна през рамо към Фидлър.
— Мислиш ли, че е само умора… Богове на бездната, Фидлър!
Мъжът трошеше Драконовата си колода, цепеше всяка карта с ножа си. Спря и хвърли поглед към жреца.
— Ще получи сготвена храна.
И захвърля подпалките в огъня. Боите изпълниха пламъците със странни цветове.
— Не очакваш да оцелее, нали? — попита Банашар.
— И да очаквам, приключих с това. С всичко.
— Не можеш да се оттеглиш от войниклъка, дори да го искаш.
— Сериозно? Само гледай.
— Какво ще направиш? Ще си купиш ферма и ще почнеш да гледаш зеленчуци ли?
— Богове, не. Твърде много работа е. Никога не съм разбирал войници, дето казват, че ще правят това щом заровят мечовете си. Земята ражда каквото иска да роди — да изкараш целия си живот в борба с това е просто друга проклета война.
— Е, добре. Ще пиеш, ще разказваш стари истории в някоя мръсна кръчма…
— Каквото ти правеше в град Малаз ли?
Банашар се усмихна кисело.
— Тъкмо се канех да те разубеждавам, капитане. Може и да звучи добре оттук — да можеш да си живееш всеки миг без цел, освободен от напрежението. Но запомни го от мен: по-добре скочи от високо — по-бързо е и може би по-малко мизерно.
Фидлър сипа вода в едно котле, сложи го над пламъците и започна да пуска в него парчета сушено месо.
— М-не, нищо толкова… съсипващо. Мислил съм да се захвана с рибарлък.
— Не знаех, че си морски човек.
— В смисъл, с лодка, с въдици и мрежи? Навън по вълните и на дълбокото? Не, не такъв рибарлък, жрецо. Звучи ми като работа, и опасна при това. Не, ще си стоя на брега. За хоби мисля, не за препитание.
Банашар погледна изнуреното лице на Тавори и въздъхна.
— Всички би трябвало да живеем такъв живот. Да правим само каквото ни носи удоволствие, каквото ни възнаграждава по свой си, личен начин.
— Мъдри думи, жрецо. Тази нощ просто си пълен с изненади, а?
Банашар го погледна накриво, но видя усмивката му и се отпусна. Изсумтя:
— Влязох в жречеството да търся мъдрост и чак тогава разбрах, че съм тръгнал в най-грешната посока.
— Благочестието не е това, което уж трябва да е, значи?
— А воюването, Фидлър?
Мъжът бавно се отпусна и заразбърква в котлето с ножа си.
— Имах един приятел някога. Опита се да предупреди едно нетърпеливо момченце да не се хваща с войнишкия живот.
— А успя ли приятелят ти?
— Все едно дали е успял, или не. Не това е важното.
— А кое е важното?
— Не можеш да отклониш никого от пътя, който си е избрал. Можеш да покажеш, че има много други пътища — толкова можеш — но повече? Хората ще тръгнат накъдето тръгнат.
— Приятелят ти е трябвало да уплаши момчето хубаво. Това е можело да свърши работа.
Фидлър поклати глава.
— Не можеш и да изпиташ чуждия страх, Банашар. Страха го познаваме само когато ни погледне право в очите.
Тавори въздъхна и жрецът я погледна. Беше отворила очи.
— Припаднахте, адюнкта.
— Мечът…
— Свърши се.
Тя понечи да седне.
— Тогава трябва да се махаме.
— Щем, адюнкта — рече Фидлър. — Но първо ще ядем.
Тавори избута ръцете на Банашар и се изправи с усилие.
— Глупак такъв… знаеш ли какво призовава този меч?
— Да. Просто изгорих оная карта обаче.
Банашар почти усети стъписването на адюнктата — като искри, изригнали във въздуха между тях.
— Току-що я лиши от дар слово, сапьоре — изсумтя жрецът.
— И по-добре. Не може да говори и да яде едновременно. Елате тука, адюнкта, иначе двамата с жреца ще трябва да ви държим и да ви натикаме насила тази яхния в гърлото. Няма да е добре за никой, ако вземете, че припаднете в неподходящ момент, нали?