„Но ние изглеждаме също толкова стари и пребити, нали? Какво виждат те? Какво мислят?“
„Тавори, не ти завиждам за тези войници. Изобщо не мога да ги разгадая. Разбират ли? Проумели ли са го вече?“
„Тръгват на изток — да спрат армията, която Ассаил пращат след нас — да ни спечелят нужното време. Но ако не успеят — ако не могат да забавят кучите синове, — всичко е загубено. Цялата тази проклета работа се разпада.“
„Тръгвате на бой. А ние няма да сме там за вас — за никого от вас. Без юмрука на тежките. Без здравите възли на морската пехота в бойния ред. Тъй че ако тези погледи ни укоряват мълчаливо в измяна, ако мислите, че всичко това е за да ви изоставим, тогава Гуглата да ме вземе…“
Мисълта прекъсна рязко и усилващият се гняв на Кътъл изведнъж се стопи.
Редовните започнаха да отдават чест, с юмруци на гърдите. Заставаха мирно, в съвършени редици от двете страни.
Малкото тихи разговори между десантчиците и тежките заглъхнаха и изведнъж тишината стана потискаща по съвсем друг начин. Кътъл по-скоро усети, отколкото чу как стъпките на ротата започнаха да влизат в ритъм, а в отделението точно пред себе си видя как войниците заоформяха редове по двама зад капитан Фидлър, с Коураб и Тар отпред, Смайлс и Корик зад тях, следвани от Ботъл и Шортноус.
— Просто трябваше да си тек — изръмжа тихо Ботъл, щом закрачи вдясно от него.
— Тогава задръж назад.
— И да го разваля това пак? Даже не помня кога за последен път се намерих на парад — не, задържаме го, сапьор, и се надяваме никой да не се препъне в собствените си проклети от Гуглата крака.
— Не го очаквах.
— Мразя го. Гади ми се. Та къде отиваме, викаш?
— Стига си се паникьосвал, сержант.
— А кой в името на Белия чакал си ти, войник?
Кътъл въздъхна.
— Просто марширувай, сержант. Щом минем през това, можем пак да отпуснем. Обещавам.
— Медали ли получаваме, или какво?
„Не. Това е нещо друго. Това е, което адюнктата каза, че няма да стане. Виж тези редовни.“
„Те са свидетелите ни.“
— Видя ли това? — попита Кисуеър.
Синтър — продължаваше да гледа право напред — се намръщи.
— Какво имаш предвид?
— Виденията ти — видя ли нещо такова? А за това, което идва — за утре или вдругиден?
— Не е така.
Сестра й въздъхна.
— Странно. Аз мога да видя какво идва, чак до самия край.
— Не можеш. Просто страхът ти говори.
— И има много да каже.
— Просто спри, Кисуеър.
— Няма. Кажи ми за видение за бъдещето само с нас двете в него. Ето го моето. Носиш бебе на ръце, а напред тича момче. Сутрешното ходене до имперското училище — онова, което строяха, преди да напуснем. А аз имам момиче, което е досущ като мен, само че диво, като предрешен демон. Уморени сме, като всички майки, а аз дебелея. Бърборим за хлапетата, оплакваме се от съпрузите си, мрънкаме колко сме скапани. Горещо е, мухите са се разбръмчали и въздухът мирише на гнил зеленчук. Мъжете. Кога ще свършат с оправянето на покрива, това искаме да знаем, след като вместо да правят нещо полезно, мързеливите гадове по цял ден стоят под навеса и си чоплят носовете. И понеже това не…
— Млъкни, Кисуеър.
И за изумление на Синтър сестра й млъкна.
Първия път ли? Беше момчето на мелничаря Соридо. Онази сутрин се събудих с цици. Отидохме зад старата пристройка на митницата, където бяха изгорили стърнището да опекат навъдилата се напаст паяци преди няколко дни и аз вдигнах ризката си и му ги показах.
Как се казваше онова момче? Рилт? Ралит? Очите му се опулиха. Бях откраднала едно шише от къщи. Прасковено бренди. Дъхът ти пламва от него. Помислих, че ще му трябва малко да се отпусне. И добре, че го направих. Тъй че пихме и той си игра с тях.
Насила трябваше да му извадя пишката.
И това беше първият път. Жалко, че нямаше още хиляда, но не стана така. Убиха го след година в дюкяна на баща му — имаше безредици, слухове за нов удар срещу пиратите на Картуул, защото малазанските господари губели приходи от митото или нещо такова.
Не бяха пирати. Това е просто име за хора, които крадат, без да се крият.
Можеше да има други момчета. Десетки. Но кой иска да легне на земята на остров, гъмжащ от убийствени паяци?