Ралит или Ралт, или както ти беше името, радвам се, че се чукахме, преди да умреш. Радвам се, че получи поне това.
Не е честно, как се нижат просто годините.
„Обичам те, Хелиан.“ Колко ли трудно можеше да е просто да каже тези думи? Но само от мисълта за тях челюстите на Ърб се стягаха като вързани с тел. Изведнъж се запоти под бронята, сърцето му затупа по-бързо, усети гадене в гърлото си. Никога не беше изглеждала по-добре. Не, не по-добре, беше прекрасна. Защо той не беше пиян? Тогава щеше да може да избълва всичко, което искаше да каже, с присъщото за пияниците безсрамие. Но защо тя щеше да го иска тогава? Освен ако не е също толкова пияна. Но сега изобщо не беше. Очите й бяха ясни и изобщо не се затваряха уморено, сякаш най-после бе започнала да вижда нещата и всичката онази отпуснатост се беше махнала от лицето й, и сега можеше сигурно да има всеки мъж, когото си поиска, тъй че защо да си прави труд да поглежда него?
Задържаше погледа си напред и се стараеше да не забелязва всички тези войници от редовната пехота, с техните поздрави. По-добре беше да се престорят, че изобщо ти няма, че не им обръщат никакво внимание, и можеха да си заминат от тази армия, да направят каквото там трябваше да се направи, и никой нямаше да забележи нищо.
Вниманието го изнервяше, след като единственото внимание, което искаше всъщност, бе от нея. Но ако му го обърнеше, сигурно щеше да се разпадне на парчета.
„Искам да я любя. Само веднъж. Преди да умра. Искам да я държа в ръцете си и да усетя как светът сякаш просто се хлъзга и се намества в правилната си форма и всичко става съвършено. Искам да видя всичко това там, в очите й.“
„А щом вдигна поглед… да видя всички тези войници, които ми отдават чест.“
„Не, това не е редно. Не вдигай поглед, Ърб. Чуй се само! Идиот!“
Уидършинс се усети, че крачи до Троутслитър. Не беше очаквал истински военен марш и босите му стъпала в протритите му ботуши бяха ожулени. Винаги беше мразил да се налага да набива пети с всяка стъпка, да усеща как ударите разтърсват гръбнака му, а това, че трябва да вдига коленете си по-високо от обичайното, го уморяваше.
Виждаше му се вече краят напред, извън проклетия лагер. Щом се махнеха от очите на тия нещастни редовни, дето ги изпращаха толкова официално, можеха да се отпуснат. Забравил беше целия този боклук, първите месеци обучение, преди да успее да се шмугне в морската пехота — където дисциплината не означаваше да маршируваш в крак, да изпъваш рамене и всичките тия говна. Където означаваше да си вършиш работата и да не си хабиш времето с нищо друго.
Помнеше първите офицери, на които се бе натъкнал, как се дразнеха на роти като Мостоваците. „Размъкнати, разхайтени кръшкачи — не можеш да ги вкараш в права редица дори животът им да зависи от това, и по-скоро ще клъцнат гърлата на офицерите си, вместо да изпълнят заповед.“ Е, не съвсем. Ако беше добра заповед, умна заповед, изпълняваха я веднага. Ако беше тъпа заповед, заповед, заради която безсмислено ще загинат войници, изборът беше да не я изпълниш и да те скъсат от бой за неподчинение, или кротко да уредиш трагична злополука на бойното поле.
Подпалвачите на мостове може би бяха най-лошите от цялата пасмина, но бяха и най-добрите също така. Не, на Уидършинс му харесваше, че е в морската пехота, Ловец на кости в традицията на разхайтените им предшественици. Това поне бе сложило край на този вид маршировка.
Петите му вече бяха разранени.
Детсмел не искаше да се сбогува с никого. Дори с Троутслитър, който куцукаше един ред пред него и когото можеше с един-два подбрани лафа да накара да изпищи онзи смях — като ощипана патка. Винаги беше забавно да видиш как някои потръпват, щом го чуят. А Детсмел можеше да го прави колкото си ще.
Доста време бе минало, откакто го чу за последен път, но сега не беше моментът — не и пред всичките тези редовни от двете страни. „Всички тези мъже и жени, които се сбогуват с нас.“ Дните на Ловците на кости свършваха. Тази изтерзана армия най-сетне можеше да види края на нещата — и той сякаш бе дошъл бърз, неочакван и ужасяващо близък.
„Но не. Преминахме в марш половината свят. Гонихме Вихъра. Излязохме от горящ град. Стояхме срещу свои в град Малаз. Съборихме Ледерийската империя, задържахме На’Рук. Прекосихме пустиня, която не може да се прекоси.“
„Вече знам какво трябва да са изпитвали Подпалвачите на мостове, когато последният от тях е бил разкъсан и стъпкан. Всичката тази история изчезнала, попила червена в земята.“
„У дома — в империята — вече сме забравени. Просто още една армия, задраскана от ведомостите. И така отминават нещата, така нещата просто си отиват. Заминали сме на поход през ръба на света.“