— Какво става там, Бадале? — попита Садик.
— На раните им трябва време да зараснат — отвърна тя, загледана в двамата прегърнати мъже, и усети как се изцеди сякаш напрежението от всички страни.
— Те любовници ли са?
— Братя — отвърна тя.
— Онзи с червената брада — ти го нарече татко, Бадале. Защо?
— Това е да си войник. Точно това видях, откакто ги намерихме. Не избираш семейството си и понякога в това семейство има беда, но не избираш.
— Но те са избрали. Избрали са да са войници.
— А след това са застанали лице в лице със смъртта, Садик. Това е кръвната връзка и тя прави възел, който дори смъртта не може да пререже. — „И точно затова другите отдават чест.“ — Скоро — промълви тя, — много скоро ще видим как това семейство се събужда за ярост.
— Но Майка ги отпраща онези. Ще ги видим ли някога отново?
— Лесно е, Садик — отвърна тя. — Просто затвори очи.
Поурс бавно отиде до края на лагера, за да може да погледа десантчиците и тежките, които вече се строяваха с лице към редовната пехота. Огледа се за адюнктата, но не я видя. Юмрук Блистиг също го нямаше никакъв. „Човекът, който се опита да ме убие.“
„Нищо по-опасно няма от човек без чувство за хумор.“
Когато Фидлър и Хедж се пуснаха и тръгнаха към ротите си, Фарадан Сорт се приближи до Поурс, а малко след това от другата му страна се озова Юмрук Кайндли.
Поурс въздъхна.
— Юмруци. По ваша заповед ли беше всичко това?
— Ревях заповеди, когато те просто се наредиха тук и ме зарязаха — отвърна Фарадан Сорт. — Гадни са като морската пехота тия редовни.
— Много скоро ще видим дали е така — рече Кайндли. — Старши сержант лейтенант Поурс, оправи ли се?
— Малко допълнително лечение се оказа възможно, щом излязохме от пустинята. На крака съм, както виждате, сър.
— Вроденият ти мързел трябва да се избие обаче.
— Да, сър.
— Съгласен ли си с мен, старши сержант лейтенант Поурс?
— Винаги съм съгласен с вас, сър.
— О, хайде стига, двамата — каза Фарадан Сорт. — Ще ни отдават чест.
Всички редовни се бяха струпали от тази страна на лагера в безредно множество. Някаква отпуснатост имаше в тях и на Поурс това му се стори… необичайно, сякаш цялата военна структура, цялата й скованост и маниерност изведнъж бяха престанали да са от значение. Редовните вече не стояха мирно, а само гледаха, като най-обикновена тълпа, струпана на пристанището да гледа тръгваща от залива флотилия, как капитан Фидлър застана пред морските си пехотинци, с лице към всички тях. Вдигна ръка да отдаде чест, задържа я за миг, докато войниците му направят същото, и след това я пусна.
И толкова. Никакъв ответен жест от редовните.
— Старият номер с монетата, а? — изсумтя Поурс.
— Да — отвърна пресипнало Кайндли. Покашля се и продължи: — Тази традиция се роди в равнината на сетите, от безкрайните братоубийствени войни между конните кланове. Честни сблъсъци, завършвали с размяна на трофейни монети. — Помълча няколко дъха и въздъхна. — Гребените на сетите са изделия на изкуството. Еленов или бичи рог, излъскан до блясък…
— Усещам нов пристъп на мързел, сър. Не е ли време да ми заповядате да направя нещо?
Кайндли примига и се извърна към него. После го хвана за рамото и го разтърси.
— Не днес.
И тръгна обратно към лагера.
Фарадан Сорт се задържа до него още малко.
— Ако трябваше да избира син, Поурс…
— Вече се отказаха от мен веднъж, Юмрук, а и каквото и да си мислите, не ламтя за наказание.
Тя го изгледа.
— Той се сбогува с теб.
— Знам какво направи — сопна се Поурс, потръпна и някак много бързо й обърна гръб. Когато тя посегна да го хване за рамото, той се дръпна. Заболя го в гърдите и от двата жеста, но тази болка последните дни бе добре дошла. Задържаше настрана другото.
„Забравих да му благодаря. Детсмел. А вече е много късно. А и Кайндли ми се е размекнал. Къде е забавното в това?“
— Върни се при фургона си — каза Фарадан Сорт. — Ще заделя три отделения за впряговете.
„Няма тежки вече.“
— По-добре да са четири, Юмрук.
— Разбирам, че няма да ни се наложи да ходим далече днес.
Той я погледна през рамо.
— Сериозно? Значи е обявила целта?
— Да.
— И?
— Търсим удобен терен за бой.
Поурс помисли няколко мига.
— Значи знаят, че сме тук.
— Да, лейтенант. И са тръгнали да ни срещнат.
Той погледна към отдалечаващата се колона десантчици и тежки. „Тогава… какво правят те? Пада ми се, след като лежах полумъртъв дни наред, а после Шортхенд ме хранеше с лъжица и чаках поне дума да чуя от него. Само една думичка. Нещо повече от това просто да зяпам в празното — което е най-лошият начин да му свършат дните на човек.“