„А сега не знам какво в името на Гуглата става. Точно аз, от всички.“
Редовните вече вдигаха лагера. Всичко се събираше за поход, без дума да се изрече. Не помнеше да е виждал толкова безмълвна армия.
— Юмрук.
— Да?
— Ще се бият ли?
Тя пристъпи към него и го изгледа ледено.
— Не задаваш такъв въпрос, Поурс. Нито дума повече. Ясна ли съм?
— Да, Юмрук. Просто не искам да съм единственият, който ще извади меча си, нищо повече.
— Не си в състояние за това.
— Тази подробност едва ли е от значение, Юмрук.
Тя изкриви лице и се обърна.
— Прав си, не е.
Тръгна обратно към лагера и Поурс се загледа мълчаливо след нея.
„Освен това мечът може да ми потрябва. Ако Блистиг е наблизо. Бездруго няма да е от полза в свадата — тъкмо обратното. Но ще избера съвършения момент. Всичко е до избора на точния момент. Целият живот е в избора на момента, а винаги съм имал талант в това, нали?“
„Общо взето съм добър тип. Направих кариера, като избягвах кръвта, боя и всички други неприятни неща. Предизвикателството беше да ги отбягвам точно докато съм в армията. Но… не е толкова трудно, колкото изглежда.“
„Все едно. Не че ме е страх от войната. Хаосът не ми харесва. Гребените на Кайндли… виж, тях ги разбирам. Този човек мога да го разбера. Дълбоко. А това, че бях единственият му своеволен гребен, колко съвършено беше!“
„Добър тип, общо взето, както казах. Но Блистиг се опита да ме убие заради няколко празни бурета.“
„Вече не ми харесва да съм добър.“
— Адюнктата желае да ви види, Юмрук — каза Лостара Юил.
Блистиг вдигна глава, видя погледа в очите й и реши да го пренебрегне. Изсумтя и се изправи, както седеше сред изоставена лагерна екипировка.
Последва я през лагера, без да обръща много внимание на приготовленията наоколо. Тези редовни ги биваше с всевъзможните движения в края на краищата и сигурно бяха изминали повече левги, откакто ги бяха сформирали, от повечето хора през целия им живот. Но това не нащърбяваше ножницата на меча, нали? При целия им професионализъм — внезапно преоткрит след чудото с кръвта вместо вода, и не просто преоткрит, а наново изобретен с толкова ревностна дисциплина, че граничеше с маниакалност — тези редовни изглеждаха крехки и безпомощни в очите на Блистиг.
Щяха да се разпаднат пред врага още преди първия намек за натиск. Видял ги беше как се подредиха от двете страни на пътя на морските пехотинци и тежките. Видял беше жалкото им отдаване на чест. Биваше ги в жестовете тия войници, но лицата им бяха празни. Приличаха на мъртъвци. Всеки мъж и всяка жена.
Стигнаха до палатката на адюнктата и Лостара спря и го подкани да влезе.
Той мина покрай нея и пристъпи вътре.
Само предното помещение още стоеше — вече бяха измъкнали колчетата на задния край на палатката и тя висеше зад Тавори като дебела нагъната завеса. Никой друг нямаше вътре, дори самодоволно хилещия се жрец го нямаше, а Лостара Юил бе останала навън.
— Какво има, адюнкта? Трябва да надзиравам бойците, ако искате да сме готови и тръгнали преди обед.
— Юмрук Блистиг, поставям ви да командвате центъра. Юмрук Кайндли ще бъде от дясната ви страна, а Юмрук Фарадан Сорт отляво. Боен водач Гал ще държи хундрилите в резерв, с леката пехота и стрелците.
Той я зяпна я стъписан.
— Описвате разположение за битка. Но никаква битка няма да има. Ще бъде бягство. Ще бъдем изправени срещу Форкрул Ассаил — а вие взехте, че си оставихте меча. Магията им ще ни съкруши.
Тя го гледаше неумолимо.
— Вие ще държите центъра, Юмрук. Това е единствената ви задача в предстоящото сражение. Ще бъдете атакувани от обикновени войници — колансийци — редовна армия. Очаквайте да бъдат високо дисциплинирани и добре обучени. Ако има тежка пехота сред врага, бъдете сигурен, че ще ударят по вашата позиция. Няма да отстъпвате нито крачка, ясно ли е?
Блистиг смъкна шлема си. Помисли да го запокити по нея. Вместо това прокара длан по оредялата си коса. „Мога да я убия. Още сега, тук, в тази палатка. Но тя пак купи душите им, нали? Изобщо няма да се измъкна жив. По-добре да изчакам, да намеря по-удобен момент. Но пък кого се опитвам да излъжа?“
— Поставите ли ме там, адюнкта, ще ми забият нож в гърба още преди колансийците да се покажат на хоризонта.
Погледът й го накара да се зачуди доколко е отгатнала мислите му. Дали знаеше колко близо е до това да бъде убита и просто не й пукаше достатъчно, за да изпита страх?
— Юмрук, в Ейрън бях посъветвана да ви оставя за командващ градския гарнизон. Всъщност говореше се да ви повишат за градски Юмрук и ако това беше станало, възможно бе след това да ви препоръчат за Висш юмрук, командващ целия Седем града. Разбирам, че това, което описах току-що, щеше напълно да ви е устроило. Поне до следващото въстание.