— Нима си спечелил Червея на Есента за каузата й, жрецо? — попита Лостара.
Банашар се намръщи, изгледа я, след което се обърна към Рутан Гъд.
— Изглеждате стъписани. От това, че някак в мен се е намерила такава сила? Или от самата идея, че това, което правим на този тленен свят — с живота си, с волята си, — би могло да накара един бог да коленичи пред нас? — Поклати глава. — Но и двамата ме разбрахте погрешно. Изобщо не говорех за себе си. Не мога да се наложа над бог дори и да съм последният жрец в Дома на този бог. Не разбирате ли? Тя е. Тя го направи. Не аз.
— Тя говори с твоя бог?
Банашар изсумтя.
— Не, Лостара. Тя рядко изобщо говори — точно ти от всички би трябвало вече да го знаеш. Не. Тя просто отказа да се отклони от пътя си и само с това смири боговете. Разбирате ли ме? Смири ги.
Рутан Гъд поклати глава.
— Боговете са твърде арогантни, за да бъдат смирени.
— Преди година, докато лежах пиян на нара си, щях да се съглася с теб, капитане. Тъй че кажи ми сега, ще се биеш ли за нея?
Рутан Гъд го изгледа с присвити очи, а след това промълви:
— С цялото си сърце.
Лостара изхлипа сподавено.
Ловците на кости се строиха в колона. Останала сама по изрична заповед, адюнктата яхна коня си и остана неподвижна на него, докато и последният фургон не изтрополи напред, а след това обърна коня на запад.
Виждаше утъпканата диря, оставена от морската пехота и тежките, леко извита на север, но все пак в западна посока. Вече не се виждаха, потънали в измамните гънки на равнината. Ръката й забърса празната ножница на хълбока й и се отдръпна. Тя намести каишката на шлема си, след това огледа захабената си, многократно кърпена малазанска униформа. Тъмночервеното бе избледняло, сивото — станало бяло на места. Кожата на ръкавиците беше напукана и зацапана от пот и засъхнала сол. Брънките на бронята, предпазваща бедрата й, бяха протрили тук-там подплатата.
Прокара ръце по връзките на тежкото черно наметало, за да провери дали са затегнати добре. След това избута с ръка измъкналите се кичури рядка коса от страните си.
Обърна коня си и го подкара в бавен тръс.
Докато подминаваше колоната от дясната страна, гледаше право напред.
Войниците я изпращаха с поглед.
Нито една окуражителна дума, нито един жест, нито един въпрос — само тропот на ботуши и дрънчене на броня.
Яздеше изправена и се придвижваше бавно към челото на колоната. И от всички пътувания, които бе предприемала, от самото начало, това — от тила на колоната до челото й — бе най-дългото, което изминаваше. И както винаги, изминаваше го сама.
Яхнали костенобели джагски коне, тримата Форкрул Ассаил спряха на една трета левга от армиите си. В умовете си чуваха далечен грохот и знаеха, че щурмът срещу Великия шпил е започнал. Но Акраст Корвалайн тръпнеше от ударите на чужда магия, древна и нова, тъй че подробностите им убягваха. Тревогата, понесла се между тях, беше, уви, осезаема.
— Няма значение — заяви брат Възвишеност. — Имаме пред себе си изрична задача и в това ще надделеем. Окаже ли се, че трябва да се върнем, за да спечелим отново Олтара на Съда, ще го сторим.
Сестра Свобода заговори:
— Братя, усещам три заплахи пред нас, но една от тях няма да ни достигне навреме, за да повлияе на предстоящото сражение, така че за момента можем да я пренебрегнем. Това, което ме безпокои обаче, е по-малкият от двата елемента пред нас. Ясно е, че имат специфично намерение, а главната сила, която идва към нас, цели да блокира настъплението ни. От това заключавам, че целта на по-малката сила е от съдбоносна важност.
Брат Възвишеност кимна замислено.
— Какво предлагаш, сестро?
— Всеки от нас притежава армия, братя. Ако сетивата ми са точни — а ви уверявам, че са, — всеки от нас сам надвишава по мощ главната сила пред нас. Но предвид това, че врагът ни вероятно е трудно преодолим по начин, който все още не сме осъзнали — все пак успяха да прекосят Стъклената пустиня, — съветвам да отделим две армии за тяхното унищожаване. Третата, може би твоята, брат Гроб, се отправя с бърз ход да догони по-малката сила — и да предотврати онова, което са замислили да направят.
— А тази малка сила — рече брат Гроб с тънкия си глас — бяга на северозапад, нали?
— Едва ли е точно бягство — отвърна сестра Свобода и се намръщи. — Продължавам да усещам известна самоувереност у теб, брат Гроб, може би малко прекалена предвид обстоятелствата.