Ревът им — рев на освобождение — се понесе на вълни през равнината.
Силхас Руин стоеше вече стиснал меча с две ръце, а призрачните вериги се изпънаха над него, все едно държеше огромни хвърчила.
„Елот. Ампелас. Калси.“
— Въплъти се! — викна Тюлас Остригания. — Силхас Руин — въплъти се! Имаме своята Буря! Той ни я даде!
Силхас Руин закрещя, замъгли се, отровни облаци изригнаха от него и го обвиха. Меч и вериги изчезнаха… но трите дракона се задържаха във въздуха над тях.
Тюлас Остригания също се преобрази в дракон и се извиси към небето.
Гласът на Елот изпълни черепа му:
„Братя! Както Котильон обеща! Свободни сме отново!“
„Само за да умрем!“ — изрева друг глас — Ампелас, — но нямаше и троха отчаяние в него.
„Ако надвием… Силхас Руин, ще се закълнеш ли да счупиш веригите ни?“
А Силхас отвърна:
„Елот, заклевам се в това.“
„Тогава имаме достойна кауза, за която да се бием! Той е верен на думата си. Той е бог с чест!“
Петте Древни дракона закръжиха, извисиха се още в небето и полетяха на юг. Сянката, която хвърляха по земята, приличаше на стрела, устремила се към сърцето на врага.
— Кракът ми! — вресна Телораст. — Кърдъл! Осакатена съм! Помогни ми!
Другият скелет-гущер спря толкова бързо, че се прекатури, изтъркаля се веднъж, още веднъж, и скочи отново на крака.
— Айй! Виждаш ли сянката! Тя ни гони! Преследва ни! Паяжини по небето! Телораст — обречени сме!
— Виждам Елейнт! Идат за нас! Това е капан! Лъжа! Измама! Измяна! Лош късмет! Помогни ми, Кърдъл!
Кърдъл заподскача, все едно ловеше мухи във въздуха.
— Те само се преструваха! Онези двама узурпатори — те са коварни и зли, себични! Не-Апсалар беше тяхна слугиня, нали? Точно така! Това е било замислено от самото начало. Телораст, ще плача за теб. Сестро моя, любима моя, случайна моя позната — обещавам, ще плача за теб.
— Лъжлива кучка такава! Отнеси ме! Спаси ме! Аз щях да те спася, ако бях на твое място, ако аз бях ти, а ти беше аз и исках да избягам, защото така е умно… освен когато аз съм аз, а ти си ти! Тогава изобщо не е умно! — Задращи свирепо по земята, единият крак зарита, малките й ръчички замахаха във въздуха, зъбатите й челюсти защракаха бясно. — Ела по-насам, моля те! — Щрак-щрак. — Искам само да се сбогувам, заклевам се! — Щрак-щрак-щрак.
— Сянката! — вресна Кърдъл. — Чаках толкова дълго! Помощ! — Побягна, запрескача туфи суха трева. Стресна един щурец, той скочи и тя го прехапа на две пътьом. — Видя ли? Телор…
Двете същества се въплътиха. Вериги изтрещяха като мълнии и ги надигнаха към небето.
„Буря! Пет Древни… вече седем!“
„Елот ви поздравява, изменници! Телораст Антрас! Керудас Каросиас!“
„Елот! Ампелас! Калси! Те още ни мразят! Телораст, видя ли какво направи!“
Тласкаха Коурабас, дракона Отатарал, към земята. Дракон след дракон връхлитаха отгоре й, раздираха кожата й и разкъсваха крилете й. Беше убила стотици, но вече се предаваше. Земята под нея се заиздига, всеки детайл шепнеше с горчивата реч на смъртта. Не можеше повече да даде глас на яростта си, на съкрушителното отчаяние, и беше твърде изтощена, за да отвърне на ударите на връхлитащите я от всички страни Елейнт.
Кръвта се стичаше по хълбоците й и капеше отровна по мъртвата земя.
Призивът я теглеше напред, но беше сляпа за неговата цел. Навярно не беше нищо повече от примамка. Но настойчивостта му бе абсолютна и тя щеше да се помъчи да му се отзове. До последния си дъх щеше да търси онова съдбовно място. „Капан или обещание? Отговор на молитвите ми или моя гробница? Все едно. Провалям се. Приела бих с охота дори веригите, но ще ми откажат тази милост. Усещам пробуждането на Майка. Усещам Тиам, вече толкова близо — събраните Бури, набъбващата сила. Тя иде — ще поиска смъртта ми!“
Пропадна, когато поредният Елейнт се стовари отгоре й. С последен напън изви назад шията си, разтвори челюсти…
И видя седем дракона — спуснаха се отвисоко над ятото, което я бе обкръжило. Нова Буря. „Това е краят.“
Драконът, който се бе вкопчил в гърба й, я пусна, литна уплашено покрай челюстта й… тя захапа единия му заден крак и зъбите й отпраха плът.
Седемте Древни се гмурнаха във вихъра… и изведнъж Елейнт запищяха от болка, тела се заизвиваха и полетяха стремглаво надолу, кръв изригна на облаци…
„Бият се, за да ме спасят! Но защо? Не се приближавайте, приятели! Аз съм отрова!“
„Но… нещо повече… не умирайте за мен!“
„Аз, чийто допир е смърт, умолявам ви — не умирайте за мен!“
Продължаваха да се бият, но враговете им вече се съвземаха и десетки от тях се извисиха да ги посрещнат.
„А щом Тиам се появи — ще унищожи и вас.“