— Изцеряване?
— Не разчитайте на това. Не и на този терен.
— Сад — каза по-младата жена. — Отдельонен маг. Безполезна почти колкото Лап в момента.
— Пазите ли още арбалетите? — попита Ърб.
Никой не отвърна.
— Тогава първата задача: бегом до оръжейната. После се връщате тук и почиствате тази кочина. Двайсет и второ е разпуснато. Добре дошли в Тринайсето. Солтлик, придружи ги. Класп, ти вече си ефрейтор. Честито.
Когато всички тръгнаха, Ърб остана да стои сам и неподвижен и дълго, незабелязан от никого, се взираше в празното.
Някой я сръга в рамото и тя простена и се обърна настрана. Второ сръгване, по-силно този път.
— Разкарай се. Още е тъмно.
— Още е тъмно, сержант, защото сте си вързали очите.
— Тъй ли? Ами що не си ги вържете и ваш’те? Тогава всички щяхме да спим.
— Съмна се, сержант. Капитан Фидлър иска да…
— Той все иска. Щом станат офицери, само това правят. Някой да ми даде делва.
— Всичко свърши, сержант.
Тя се пресегна, опипа грубия парцал, покрил очите й, и дръпна единия край само колкото да отвори едното.
— Това не е възможно. Идете ми намерете.
— Ще идем — обеща Бретлес. — Веднага щом станете. Някой обикаля по отделенията и ни броят. Не ни харесва това. Изнервя ни.
— Що? — Окото й примига. — Имам си осем десантчици…
— Четирима, сержант.
— Петдесет процента загуби не е толкова зле за купон.
— Купон ли, сержант?
Тя бавно се надигна.
— Снощи имах осем.
— Четирима.
— Точно, четири двойни.
— Нямаше никакъв купон, сержант.
Хелиан дръпна парцала и отвори и другото си око.
— Нямаше, тъй ли? Така става, като се сковаваш, ефрейтор. Изтърваваш хубавите моменти.
— Предполагам. Разтапяме буца шоколад в едно котле — помислих, че може да искате малко.
— Какво? А, да. Шоколад „Балкло“. Добре, разкарай се от палатката да се приведа в приличен вид.
— Не сте в палатката си, сержант. В клозетния ни изкоп сте.
Тя се огледа.
— Хм. Това обяснява миризмата.
— Никой не го е използвал още, сержант, като гледахме как лежите тук.
— О.
Стомахът му се сгърчи отново, но нищо не бе останало за повръщане, тъй че го изтърпя, изчака задъхан и се смъкна на земята.
— Щръкналите цици на Полиел, ако не мога да задържа нищо, ще се скапя.
— Вече си се скапал, Уидър — подхвърли с хрипливия си глас Троутслитър от няколкото крачки напред срещу вятъра. Старите белези по шията му се бяха възпалили; бяха го ударили в гърдите, толкова силно, че брънките на ризницата се бяха пръснали, и нещо от тази травма беше раздрало гърлото му.
Бяха извън лагера, на двайсет крачки от крайния източен пост. Уидършинс, Троутслитър, Детсмел и сержант Балм. Оцелелите от Девето отделение. Редовните се свиваха в дупките си и ги бяха гледали, докато минаваха мълчаливо покрай тях, с кървясали очи. Войнственост ли беше това? Жал? Отдельонният маг не знаеше, но в този момент изобщо не му пукаше. Избърса устата си с опакото на ръката и погледна Троутслитър и Балм.
— Ти ни извика тук, сержант. Какво сега?
Балм смъкна шлема си и се зачеса енергично по темето.
— Просто рекох да ви кажа, че не разформироваме отделението и не взимаме никакви нови трупове. Просто сме ние, вече.
— Бихме толкова път за това? — изсумтя Уидършинс.
— Не бъди идиот — изръмжа Детсмел.
Балм се обърна към войниците си.
— Говорете, всички. Ти пръв, Троутслитър.
Високият мъж се сепна.
— Какво да кажа? Сдъвкаха ни на парчета. Но Кайндли как върза Фид, е, проклет гений е тоя. Имаме си капитан вече…
— Нищо й нямаше на Сорт — намеси се Детсмел.
— Не казвам, че й имаше. Определено си е офицер жената. Но може би точно това е идеята. Фид е стар морски пехотинец, беше сапьор. Сержант. А сега е капитан на това, което остана от нас. Мен ме устройва. — Сви рамене и се обърна към Балм. — Нищо повече нямам за казване, сержант.
— А когато каже, че е време да тръгнем, ще врещиш ли и ще хленчиш ли?
Троутслитър повдигна вежди.
— Да тръгнем? Къде да тръгнем?
Балм примижа и рече:
— Твой ред е, Детсмел.
— Качулатия е мъртъв. Сиви конници патрулират на Портата. В сънищата си виждам лица, смътно, но ги виждам. Малазанци. Подпалвачи на мостове. Не можете да си представите колко успокоително действа, просто не можете. Всички са там и мисля, че трябва да благодарим на Мъртвия Хедж за това.
— В смисъл? — попита Уидършинс.
— Просто чувство. Все едно, че с връщането си е прогорил пътека. Преди шест дни щях да се закълна, че бяха толкова близо, че да ги целунеш.
— Защото всички бяхме почти мъртви — сопна се Троутслитър.
— Не, бяха като оси, и сладкото беше не че ние умираме, нито гущерите. Беше Лостара Юил. — Очите му бяха светнали, докато ги поглеждаше един по един. — Зърнах го за миг, знаете ли. Видях я как танцува. Направи каквото направи Рутан Гъд, само че не падна под мечовете. Гущерите се стъписаха — не знаеха какво да правят, не можеха да се доближат, а които се доближиха, богове, насечени бяха на парчета. Видях я и сърцето ми едва не се пръсна.