— Преговарящи. Скоро ще разберем.
— Казах ти, че ще живееш.
Хенар Вигълф й се усмихна от походното легло. Но усмивката бе колеблива.
— Направих каквото ме помоли, Лостара. Гледах.
Погледът й помръкна.
— Коя си ти? — попита Хенар.
— Не ме питай за това. Виждам този въпрос във всяко лице. Всички ме гледат. И мълчат. — Замълча и загледа ръцете си. — Беше Танцът на Сянката. Беше само Танцът на Сянката. — Вдигна очи към него. — Не бях аз. Просто се отдръпнах, вътре в себе си, и гледах, също като теб.
— Ако не ти, кой тогава?
— Въжето. Котильон, Богът покровител на убийците. — Лицето й се изкриви в гримаса. — Той ме обзе. Правил е и преди такива неща, мисля.
Очите на Хенар се разшириха.
— Бог…
— Яростен бог. Аз… никога не бях изпитвала такава ярост. Изгаряше ме цялата и ме прочисти. — Разкопча колана си и извади ножа от канията. Положи го върху одеялата, покрили наранената му гръд. — За теб е, обич моя. Но внимавай, много, много е остър.
— Мъката се е махнала от лицето ти, Лостара — каза Хенар. — Красива беше преди, но сега…
— Непреднамерен дар, несъмнено — отвърна тя плахо. — Милостта не е присъща на боговете. Нито състраданието. Но никой смъртен не би могъл да устои на онзи огън, без да мине през него или изгорял на пепел, или прероден.
— Прероден, да. Добро определение. Дързостта ми — добави с гримаса на съжаление той — вече отстъпва пред теб.
— Не го позволявай — сряза го тя. — Не взимам мишки в леглото си, Хенар Вигълф.
— Тогава ще се опитам да намеря в себе си мъжа, който бях.
— Ще помогна, но още не — лечителите още не са приключили с теб. — Стана от леглото. — Сега трябва да те оставя. Отивам при адюнктата.
— Мисля, че Брис е забравил за мен. Или е решил, че съм мъртъв.
— Не мисли, че ще му напомням — рече тя. — Отсега нататък ще яздиш с мен.
— Брис…
— Едва ли. Няколко думи насаме с Араникт ще свършат работата, мисля.
— Братът на краля е окаишен?
— Следващия път като се срещнете, можете да си сравните нашийниците.
— Мислех, че не харесваш мишки, Лостара Юил.
— О, очаквам да се бориш и да се напрягаш във веригите си, Хенар. Държим в окови и под ключ тези, които не можем да опитомим.
— Разбирам.
Тя се обърна да излезе от болничната палатка и видя редиците лица, извърнати към нея, дори между резачите.
— Дъх на Гуглата — измърмори сърдито.
Блажено пиян, Банашар вървеше към командната палатка. Видя Юмрук Блистиг застанал при входа като осъден пред вратата на палача. „Горкият човек. Там не загина подходящият герой. Имаше своя шанс всъщност. Можеше да си също толкова безмозъчен като Кенеб. Можеше да останеш в сянката му до самия край всъщност, след като така удобно се криеше в нея последните няколко месеца.“
„Но слънцето вече не среща препятствие да те открои ярко и какво изпитваш сега?“ Мъжът изглеждаше зле. „Но ти не пиеш, нали? Това на лицето ти не е снощната отрова, а по-скоро жалост.“ Болен от страх. Банашар успя да изстиска малко искрено съчувствие към човека. Няколко капки, колкото да размътят водата и да притъпят справедливото задоволство.
— Каква хубава сутрин, Юмрук — подхвърли той, щом се приближи.
— Скоро ще изпаднеш в беда, Върховен жрец.
— Че защо?
— Защото виното свършва.
Банашар се усмихна.
— Мазетата на храма са добре заредени, уверявам те.
Очите на Блистиг блеснаха някак алчно.
— Можеш просто да влизаш там? Когато си поискаш?
— Горе-долу.
— Тогава защо оставаш? Защо не избягаш от тази лудост?
„Защото Святата майка ме иска тук. Аз съм последният й жрец. Наумила си е нещо за мен, о, да.“
— Ужасно съжалявам, че трябва да ти кажа това, Юмрук, но онази врата е частна, заключена е.
Лицето на Блистиг потъмня. Пред входа на командната шатра имаше двама стражи, едва на няколко крачки от тях, и ги чуваха добре.
— Подхвърлих ти да ни напуснеш, Върховен жрец. Безполезен пияница си, влияеш лошо на войската. Изумявам се защо адюнктата толкова държи на проклетото ти присъствие на тези събирания.
— Вярвам ти, Юмрук. Но едва ли съм толкова лошо изкушение за войниците ти. Не споделям личния си запас в края на краищата. Всъщност подозирам, че щом ме видят, душите им се отвръщат от бедствието на алкохола.
— Искаш да кажеш, че ги отвращаваш?
— Точно така, Юмрук. — „Но всъщност не би трябвало да водим този разговор, нали? Защото можем да разменим позициите и освен пиенето нищо друго няма да се промени. Същинската разлика е, че аз не губя нищо освен отвращението им, докато ти…“ — Ледерийския контингент ли чакаме, Юмрук?
— Елементарна учтивост, Върховен жрец.