Погледът, който му хвърли, беше отчаян.
— Мислиш ли, че не го знам?
Уидал се поколеба.
— Слушай. Твоите сродници идват. Наистина ли си сигурна, че искаш да стоя тук до теб, когато дойдат?
Тя присви очи.
— Това, което всъщност казваш, е: „Искам ли да стоя до нея, когато дойдат? Аз съм само едно човешко същество, мимолетна играчка за кралицата на Мрака.“ Така си мислиш, че ще гледат на теб, нали?
— Ами…
— Грешиш. Ще бъде обратното и може би ще е също толкова лошо. Ще видят в теб това, което си: заплаха.
— Какво?!
Тя го изгледа лукаво.
— Вашата раса сте наследниците — на всичко. И ето те теб, с всички тези ледерии и шейки с разредена кръв, накацали в Карканас. Има ли място на този свят, където вие, проклети кучи синове, да не сте се оказали рано или късно? Така ще мислят.
— Маел знае, имат основание — отвърна той. Огледа тронната зала и си представи десетките застанали в нея величествени Тайст Андий, с твърди погледи и лица като изсечени от камък. — По-добре да се махна.
— Не, няма. Майката Тъма… — И изведнъж млъкна.
Той извърна глава и я погледна.
— Вашата богиня ли шепне в ухото ти, Санд? За мен?
— Ще бъдете нужни — промълви тя и отново изгледа накриво самотната амфора. — Всички вие. Ледерийските бежанци. Шейките. И не е честно. Не е честно!
Той я хвана за ръката, когато понечи да се втурне към глинения съд. Обърна я и я придърпа към себе си, прегърна я стъписан и ужасен: тя плачеше. „Маел! Какво ни очаква тук?“
Но отговор нямаше, а и никога не бе чувствал своя бог толкова далече.
Йедан Дериг задра с върха на меча си и очерта линия в натрошените камъни на Брега. Изливащата се стена от светлина потече по дължината на древното оръжие като млечни сълзи.
— Ние сме деца тук — промълви той.
Капитан Пити изкърти храчка от гърлото си, пристъпи напред, плю в стената, след това се обърна към него.
— Нещо ми говори, че е време бързо да пораснем, Страж.
Йедан стисна зъби, преглътна няколко възможни отговора на мрачната й фраза и каза:
— Да.
— Лицата в прибоя. — Пити кимна към несекващия дъжд от светлина пред и над тях. — Все повече са. И сякаш се приближават, все едно дращят с нокти напред. Всеки момент очаквам да видя протегната ръка. — Пъхна палци в оръжейния си колан. — Работата, сър, е какво става тогава?
Йедан впери очи в Светлопада. Мъчеше се да си припомни спомени, които не бяха негови. Стърженето на кътници звучеше като далечен гръм в главата му.
— Бием се.
— И затова ли привлякохте всеки с ръце и крака в тази своя армия?
— Не всеки. Ледерийските островитяни…
— Могат да надушат бедата по-добре от всеки друг. Осъдени престъпници, почти цялата им пасмина. Всичко тук е въпрос на нерви, сър, и щом схванат нещата, те ще се появят.
Той я изгледа.
— Защо сте толкова убедена, капитане?
— Щом схванат нещата, казах.
— Какви неща?
— Че няма къде да се бяга, първо — отвърна тя. — И че няма да има зяпачи, не… как беше думата? Цивилни. Очаква ни битка за самия ни живот. Отричате ли го?
Той поклати глава и загледа отново играта на светлината по острието на меча си.
— Ще стоим върху костите на своите предци. — Обърна се към Пити. — Имаме да браним кралица.
— Не мислите ли, че сестра ви ще е тук, на фронтовата линия?
— Сестра ми? Не, не тя. Кралицата на Карканас.
— За нея ли ще мрем? Не го разбирам, сър. Защо тя?
Той се намръщи. Вдигна меча и бавно го прибра в ножницата.
— Ние сме от Брега. Костите в краката ни сме ние. Историята ни. Смисълът ни. Тук ще стоим. Това е нашата цел. — Чужди спомени, но все пак се пробуждаха. — Нашата цел.
— Вашата може би. Останалите просто искаме да изкараме още някой ден. Да продължим да живеем. Да правим бебета, да орем земята, да забогатяваме, все едно.
Той сви рамене, отново загледан в стената.
— Привилегии, капитане, каквито не можем да си позволим в момента.
— Не ме радва мисълта, че ще умра заради някаква кралица Тайст Андий — каза Пити. — И едва ли съм единствената. Тъй че забравете какво казах преди малко. Може да си имате неприятности.
— Няма.
— Каните се да отсечете някоя и друга глава?
— Ако потрябва.
Тя изруга тихо.
— Дано не се наложи. Както вече казах, стига всички да разберат, че няма къде да ходят. Би трябвало да е достатъчно, нали? — След като не последва отговор, тя се покашля и добави: — Е, всичко се свежда до казването на подходящите неща в подходящия момент. Значи, Страж Дериг, вие може да сте изсран от Блудния воин и свестен войник също така, но ви липсват тънкостите на командването.
— Никакви тънкости няма в командването, капитане. Нито сестра ми, нито аз си падаме много по насърчителни речи. Изразяваме ясно очакванията си и очакваме да се изпълнят. Без ропот. Без колебание. Не е достатъчно да останем живи. Трябва да се бием решени да победим.