— Хората не са глупави… Е, забравете, че го казах. Много от тях не са. Но нещо ми подсказва, че има разлика между това да се биеш, за да останеш жив, и да се биеш за кауза по-голяма от собствения ти живот или дори живота на тези, които обичаш, или на приятелите ти. Разлика, но кълна се в живота си, не бих могла да кажа каква е.
— Винаги ли сте били войник, капитане?
— Аз? — изсумтя Пити. — Не, аз бях крадла и си въобразявах, че съм по-хитра, отколкото бях всъщност.
Йедан се замисли над това. Пред него, през светлината, напираха лица, отваряха се усти, гърчеха се в маски на гняв. Ръце се протягаха, за да се докопат до гърлото му, и се свиваха празни. Можеше да се пресегне и да докосне стената, ако поискаше. Вместо това наблюдаваше врага пред себе си.
— За каква кауза бихте воювали, капитане? В смисъла, който описвате — за собствения си живот или на тези, които обичате?
— Точно това е въпросът, нали? За нас, ледериите, не е домът ни. Сигурно бихме могли след време да поискаме да е това, след като пролеем няколко поколения кръв в земята. Няма да има време обаче. Няма да стигне времето за това.
— Ако това е отговорът ви…
— Не, не е. Работя по него, сър. Нарича се премисляне на нещата. Кауза значи. Не може да е някоя кралица Тайст Андий или проклетият й трон, или дори проклетият й град. Не може да е Ян Товис, въпреки че тя ги преведе през всичко и спаси живота им. Спомените умират като риба, изхвърлена на пясъка, и скоро миризмата ще ги прогони. Не може и вие да сте.
— Капитане — каза Йедан Дериг. — Ако врагът ни унищожи, ще продължат по Пътя на Галан. Без нищо да ги спре, ще се излеят през портала към собствения ви свят и ще опустошат всяка човешка цивилизация, докато не остане само пепел. А след това ще избият самите богове. Вашите богове.
— Ако са толкова гадни, как можем да се надяваме да ги задържим тук?
Йедан кимна към Светлопада.
— Защото, капитане, има само един пролом. Тази ивица бряг. Хиляда стъпки широка. Само тук стената се огъва и е изтъняла от минали рани. Само тук могат да се надяват да разбият преградата. Залостваме тази врата, капитане, и спасяваме вашия свят.
— И колко дълго се очаква да ги задържим?
Той помисли за миг, после отвърна:
— Колкото трябва, капитане.
Тя се почеса по врата, примижа към него и извърна очи.
— Как може да правите това, сър?
— Кое?
— Стоите тук, толкова близо, и просто ги гледате — не можете ли да видите лицата им? Не можете ли да усетите омразата им? Това, което искат да ви направят?
— Разбира се.
— Но все пак стоите.
— Служат ми за напомняне, капитане.
— За какво?
— Защо съществувам.
Тя изсъска през зъби.
— Смразихте ме току-що.
— Попитах за достойна кауза.
— Да, спасяването на света. Би могло да свърши работа.
Той я погледна рязко.
— Би могло?
— Вярно, човек би си помислил, че да спасиш света си е достатъчно добра причина да направиш каквото и да било, нали?
— А не е ли?
— Каквито са хората… ще видим.
— Липсва ви вяра, капитане.
— Липсва ми доказателство за противното, сър. Още не съм го видяла, през всичките си години. Какво смятате, че прави престъпниците преди всичко?
— Глупостта и алчността.
— Освен тях. Ще ви кажа. Внимателното оглеждане. Виждането какво има всъщност и кой печели всеки път, и решаването, че отчаянието мирише гадно. Решението да направиш каквото е нужно, за да изпълзиш, да спечелиш каквото можеш за себе си. Също така осъждането на своите човешки събратя на всички злочестини, които могат да ги споходят — дори ако са от твоята ръка. Да нараниш друг човек означава да обявиш своята омраза към човечеството — но най-вече мислиш да отвърнеш с омраза на онова, което вече те мрази. Една крадла краде, като си казва, че така изравнява изкривените везни. Така спим нощем.
— Чудесно слово, капитане.
— Постарах се да го направя колкото може по-кратко, сър.
— Значи наистина си без вяра.
— Имам вяра, че най-лошото в човечеството не е трудно да се намери — то е навсякъде около нас, противно като изпускащ мехур, ден след ден. Това е вонята, с която всички сме свикнали. Колкото до най-доброто… може би, но не бих избутала цялата си купчина монети в центъра на масата за такъв залог. — Помълча, после добави: — Като си помисля, има едно нещо, с което бихте могли да купите душите им.
— И то е?
— Опразнете дворцовата хазна и заровете златото на десет крачки над брега. И го направете показно. Може дори да обявите, че е, знаете, „Златото на меча“. Да бъде разделено в края на деня.