— А дали ще се бият да спасят войника до себе си? Съмнявам се.
— Хмм, прав сте. Тогава обявете фиксирано количество — и което остане непоискано заради смъртта на войник, се връща в съкровищницата.
— Е, капитане, бихте могли да го предложите на кралицата на Мрака.
— О, няма нужда, сестра ми Бревити сега е ковчежникът.
— Цинична жена сте, капитан Пити.
— В случай, че спасяването на света не свърши работа, не ни остава друго. Направете забогатяването награда и по-скоро ще изядат собствените си деца, но не и да отстъпят и крачка.
— А за коя от двете каузи вие бихте отдали с по-голяма готовност живота си, капитане?
— За нито една от двете.
Той повдигна вежди.
— Бях крадла някога. Много омраза имаше тогава, и от двете страни. Но после вървях на стъпка зад сестра ви и гледах как кръвта й изтича заради всички нас. А след това бяхте вие, между другото. Онази акция в ариергарда, която спаси кожата ни. Тъй че сега… — Тя се загледа намръщено в Светлопада. — Е, сега ще стоя тук и ще се бия, докато не останат или само те, или само ние.
Този път Йедан я погледна сериозно.
— И защо ще направи това Пити Островитянката?
— Защото е правилното нещо, Йедан Дериг.
Правота. Думата бе заседнала в гърлото на Ян Товис като парчета стъкло. Усещаше вкуса на кръв в устата си и всичко, което се изсипваше в стомаха й, сякаш се бе втвърдило в нещо голямо колкото юмрук и тежко като камък.
Брегът я приканваше, пресягаше се и дращеше към нея със своята нужда. Нужда, която копнееше да сподели с нея. „Ти стоиш с мен, кралице. Както го направи някога и както ще го направиш отново. Ти си шейките и шейките са от Брега, и аз съм вкусвал вашата кръв през целия си живот.“
„Кралице, жадувам отново. Срещу този враг ще има Правота над Брега и ти ще стоиш, и няма да отстъпиш и крачка.“
Но преди много време бе имало измяна. Как можеше Лиосан да са забравили? Как можеше да са го пренебрегнали? Присъдата, жестокият бодлив трънак на възмездието можеше да оплете цял народ, тъй че докато кръвта се стича надолу, всяко тяло да се вдига все по-високо над земята. Жестоката примка ги отнасяше нагоре в праведното небе.
Разумът не можеше да стигне толкова високо и в небесата лудостта се вихреше необуздана.
„Правотата бушува от двете страни на стената. Кой може да се надява да спре това, което иде? Не кралицата на Мрака, нито кралицата на шейките. Нито Йедан Дериг — о, не, моят брат се напряга за този миг. Изважда отново и отново жалкия си меч. Усмихва се на злокобната игра на Светлопада по лезвието. Стои пред безмълвно врещящото безумие от неистова омраза и не трепва.“
Но, и това бе невероятното противоречие, брат й нито веднъж в живота си не бе изпитал и един спазъм на омраза — душата му бе неумолимо неспособна за такова чувство. Можеше да застане в огъня и да не изгори. Можеше да стои пред тези уродливи лица, тези пресягащи се ръце и… и… нищо.
„О, Йедан, какво се таи в теб? Предал ли си се напълно на нуждата на Брега? Слял ли си се с него? Познаваш ли поне миг на съмнение? А той?“ Можеше да разбере изкусителната съблазън на тази покана. Освобождение чрез поражение, пълния отказ от себе си. Разбираше го, да, но не можеше да му се довери.
„Когато предлаганата благодат се обуславя от абсолютното покорство на молителя… изисква всъщност драговолното самопоробване на душата… не, как би могла такава сила да се извиси в морална безукорност?“
„Брегът иска поражението ни пред него. Иска нашето заробване в блясъка на неговата любов, сладката чистота на вечната му благодат.“
„Има нещо грешно в това. Нещо… чудовищно. Предлагаш ни свобода на избора, но в същото време заявяваш, че да обърнем гръб означава да загубим всякаква надежда за радост, за спасение. Що за свобода е това?“
Беше се придържала към вярата си, че Брегът я поставя над другите поклонници, онези боязливи смъртни, които коленичеха пред капризни въплътени богове. Брегът беше без лице. Брегът не беше бог, а идея, вечният разговор на първични сили. Променливи, но в същото време неизменни, обвързването на живота със самата смърт. Не нещо, с което да се пазариш, не нещо, притежаващо индивидуалност, непостоянно и склонно към капризи. Брегът, беше вярвала тя, не поставяше искания.
Но сега стоеше тук и усещаше сухия вятър, надигащ се от костеливия бряг, гледаше как брат й говори с Пити, виждаше брат си на по-малко от крачка от страховития бяс на Светлопада, как вади меча си отново и отново. А Първият бряг виеше в душата й.
„Тук! Благословена дъще, аз съм тук и мястото ти е с мен! Виж тази рана. Ти и аз ще я затворим. Моите кости, твоята кръв. Смъртта под нозете, живота с меч в ръка. Ти ще си моята плът. Аз ще съм твоите кости. Заедно ще устоим. Променими и непроменими.“