„Свободни и поробени.“
Една фигура се приближи плахо от дясната й страна, друга — от лявата. Тя не погледна нито едната, нито другата.
Тази отдясно затананика нещо мелодично и безсловесно, а след това каза:
— Ний двете решихме, кралице. Скуиш да стои със Стража, пък аз да стоя с тебе.
— И с Брега и с деня — добави Скуиш. — Чуй го как пее!
Пули се завайка отново:
— Пък вие не сте коленичили на Брега, ваше величество. Още не сте. Гледайте да го сторите по-скоро, преди да е дошъл пробивът.
— Дори кралицата трябва да се покори — рече Скуиш. — На Брега.
„Потрошени кости във вериги. Свобода в робство. Защо изобщо сме се съгласили на тази сделка? Никога не е била справедлива. Кръвта е наша, а не на Брега. Блудния да ни пази, дори костите са от нас.“
„Празен трон, моята увереност… свърши. Моята вяра… рухва.“
— Не заслужава ли моят народ по-добро?
Пули изсумтя.
— Те също чуват песента. Копнеят да дойдат, да стоят…
— Да се бият — довърши Скуиш.
— Но… — „Заслужават по-добро.“
— Идете долу до Брега, ваше величество. Дори и вие не сте над Първия бряг.
Ян Товис направи гримаса.
— Да ме принудите ли искате, Пули? Скуиш?
— Ако брат ви…
— Не беше убил всичките ви съюзници — рече Ян Товис и кимна. — Да. Странно, не мисля, че той напълно разбираше последствията. Нали? Сто или повече вещици и вещери… да, те щяха да могат да ме принудят, може би. Но вие двете? Не.
— Грешка е, ваше величество.
— Не ви спря да се храните от кръвта ми, нали? Направи ви отново млади и сега се въргаляте като курви в палатката на всеки мъж.
— Дори Убиеца на вещици казва…
— Да, всички го казвате. „Коленичи, кралице.“ „Предай се на Брега, сестро.“ Знаете ли, единствената личност тук, която ме разбира поне донякъде, дори не е човешко същество. И какво направих аз? Унищожих приятелството, което се усилваше между нас, като я принудих да седне на Трона на Мрака. Боя се, че никога няма да ми го прости. — Ян Товис махна рязко с ръце. — Марш! И двете! Оставете ме сама.
— Като вещици трябва да ви предупредим…
— Вече ме предупредихте, Пули. Хайде вървете, преди да съм повикала Йедан да довърши каквото започна преди няколко месеца.
Заслуша се в стъпките им по пясъка, а след това през тревите.
Долу, на Брега, капитан Пити си тръгваше; пое наляво, навярно към ледерийския лагер. Брат й остана, закрачи напред-назад по пясъчната ивица. „Като дива котка в клетка.“
„Но си спомни, скъпи братко. Мечът Хуст се е прекършил.“
Вдигна очи и огледа съскащата буря от светлина високо над размътените фигури на воините Лиосан. Не беше сигурна, но напоследък понякога й се струваше, че вижда кръжащи там горе огромни създания.
„Облаци. Гръмотевични облаци.“
„Правота“ беше порочна дума. „Право ли е да искаш това от нас? Право ли е да ни приканиш в него с един дъх, а да ни заплашиш със следващия? Не съм ли аз кралица на шейките? Не са ли тези мои поданици? Искаш просто да ти ги отдам? Тяхната кръв, живота им?“
„Блудния да ме бутне дано, как завиждам на Сандалат Друкорлат, кралицата без поданици.“
Втечненото небе на Светлопада бе като гъст мътен въртоп. Никакви гръмотевични облаци днес. Тази гледка трябваше може би да я облекчи, но не го направи.
На Великия шпил, извисен над залива Коланси, петима Чисти изкачваха стръмното стълбище, всечено в разядения хълбок на кратера. Вдясно от тях, докато се катереха към Олтара на Съда, склонът пропадаше на стръмна пропаст, а далече долу морето бушуваше, водите кипяха на гъста пяна с цвета на кобилешко мляко. Столетия връхлитаща ярост бяха разяли Шпила до самите му корени и бе останал само един тесен, коварен провлак откъм сушата.
Отгоре кървяха мръсни ветрове, претегляни от вълните в несекващи потоци. Понякога Изповядани се тровеха в своето поклонничество тук, по разронените стъпала от пемза, но Чистите можеха да понесат такива изпитания и просто прекрачваха свитите по стъпалата изсъхнали трупове.
Водеше ги Чистата Благоговение. Беше най-старата сред останалите в близост до Великия шпил. Висока дори за Форкрул Ассаил, тя беше изключително мършава, почти на скелет. Хилядите години на този свят бяха превърнали бялата й някога кожа в болнаво сива, протъркана на синкави оттенъци около ставите, включително на двойно свързаната й челюст и вертикалната кост, раздвояваща лицето й от брадичката до челото. Едното око бе ослепено преди столетия в битка с един Джагът, избодено от бивен, докато се бореха да си разкъсат гърлата, а яростната му захапка бе нащърбила костите на кухината и натрошила челния ръб от тази страна.