Усилието от изкачването я прониза остро в лявото бедро и тя прехвърли тежестта на десния си крак. Докато кремъчното оръжие я пронизваше, беше откъснала главата на воина от раменете. „Изискванията за съдник не са за слабите“, казваше понякога шепнешком като мантра, за да закали за сетен път желязото на волята си.
Да, катеренето бе дълго за всички тях, но скоро върхът щеше да се появи пред погледа им, чист и настръхнал, и последните смъртоносни удари щяха да бъдат нанесени. „Присъда над човечеството. Присъда над този наранен свят. Ние ще прочистим. Не е това, което избираме за себе си. Това бреме всъщност не е наше, но кой ще се изправи да защити този свят? Кой, ако не Форкрул Ассаил, може да унищожи всички хора в това селение? Кой, ако не Форкрул Ассаил, може да избие техните користни богове?“
„Най-старата справедливост от всички е справедливостта на възможното. Ловец и плячка, смърт или бягство, да се нахраниш или да умреш от глад. Всеки прави това, което може, и това е всичко, което съществува. Всичко, което изобщо трябва да съществува.“
„Помня треви под вятъра. Помня небеса, изпълнени с птици от хоризонт до хоризонт. Помня плач в тишината в годините, които последваха, когато тези крадливи убийци се промъкнаха в нашия свят и убиха всичко, което можаха. Когато вървяха по древните брегове и забиваха алчността си като костени ножове в нови земи.“
„Ние гледахме. Ние скърбяхме. Израствахме в желязо от гняв, а после ярост. И сега. Сега сме хладни и уверени. Ще има смърт.“
Дъхът на тези зад нея бе здрав, източник на сила, опора за волята й да довърши това катерене, да изтласка болежките и мъките на тяло, разнебитено като самата земя. Помнеше деня, в който мирът бе обявен за мъртъв. Деня, в който Форкрул Ассаил за първи път се изправиха гордо и видяха пред себе си бъдещето и необходимостта, на която трябваше да се отзоват.
Оттогава… „толкова много непредвидени съюзници“.
Още седем стъпала нагоре и стигна ръба на олтара. Белият кварцит на платформата блестеше на рехавата светлина. С последно усилие тя се издърпа нагоре и най-сетне стъпи на пометения от ветровете простор. Олтарът на Съда, бял като току-що паднал сняг, с изваяния слънчев изгрев от кървави жлебове, водещи навън от центъра и врязани дълбоко, потънали в тъмни сенки.
Закрачи напред и разхлаби дебелото си наметало, щом зноят лумна нагоре от кратера, обкръжил Шпила и наситен с вонята на сяра. Зад нея четиримата други Чисти се развърнаха и намериха всеки своята пътека към центъра-камък.
Единственото й око се спря на почернялата изгнила гадост, канарата, която беше — или може би затваряше в себе си — сърцето на чужд бог. Не можеше да види повдигане и спадане от зацапаните му очертания, но ако опреше длан на него, щеше да усети упорития му живот. „Небето го разкъса. Разхвърли над половината свят проклетите останки от тялото му и парчетата падаха и падаха над един континент и над друг. В разтърсените морета. Ах, защо не бяха повече. Защо не бяха достатъчно, за да унищожат всяка човешка твар на този свят, а не само онези, чието високомерие бе толкова нагло, чиято лудост се протягаше над бездната, за да вземе това окаяно нещо.“
Скоро щяха да пронижат центъра-камък, Сърцето, и кръвта на онзи чужд бог щеше да потече, а силата щеше да… „ще ни захрани“. С тази сила щяха да могат напълно да разтворят портала на Акраст Корвалайн; щяха да могат да развихрят прочистващата буря и тя щеше да помете света. „Давете се в своята наглост, човешки същества. Това е всичко, което заслужавате.“ Всъщност щеше да довърши това, което Призовниците в своето безумство бяха започнали.
„Оковаваш каквото можеш да използваш. Както боговете са направили с него. Но когато ползата от него свърши… тогава какво? Убиваш ли го просто? Или изстискваш последната капка кръв от трупа? Напълваш корема си?“
„Има ли полза от безкрайната болка? Ще видим, нали?“
— Сестра Благоговение.
Обърна се и изгледа по-младата жена. В няколкото крачки помежду им имаше неизмеримо голяма пропаст.
— Сестра Смирение.
— Ако сме дошли тук само за да чуем донесение за войсковото ни разположение, сестро, каква бе нуждата от това възнесение?
— „Нужда“. Виж, това е твърде интересна дума, нали?
Смирение не вдигна очи.
— Обсадата ни възпира, сестро. Разводнените, които я командват, са недостатъчни за задачата.
— Кого предлагате да изпратим, сестро Смирение?
— Брат Усърдие.
„Ах, следващият по старшинство след мен. Най-близкият ми съюзник. Разбира се.“ Обърна се към мъжа с изгърбените рамене, застанал най-близо до Сърцето.