„Пак? А какво прави там първия път? Какво намери?“
— Много добре — каза Благоговение. — Ето, стоим на Олтара на Съда, отново обединени в своите начинания. С кротост и смире…
— Благословени Чисти!
Викът дойде от ръба на стълбището. Обърнаха се и видяха Амис Разводнения, лицето му бе пламнало от напрежение. Бяха го оставили на Третата площадка, срещу източната страна на Шпила.
Благоговение закрачи към него.
— Братко, каква вест ни носиш така припряно?
Той се олюля на олтара и посочи на изток.
— Благословени Чисти! В залива… кораби! Много, много кораби!
Благоговение забеляза тревогата и стъписването в очите на сродниците си и я обзе задоволство. „Да, невидими заплахи ви връхлитат вече всички.“
— Брат Усърдие, съберете Бранителите и пробудете нашия лабиринт в Разводнените подкомандири. Акраст Корвалайн ще е нашата настръхнала стена днес. — „А сестра Благоговение? Е, добре, може би тя ще бъде Порталът.“
Смирение и Справедливост изтичаха до източния ръб на олтара. Взряха се за миг надолу, после Справедливост се обърна.
— Бойни кораби, братя и сестри. Сиви като вълци над водата.
— Да слезем ли да ги посрещнем? — попита Благоговение.
Усмивката на Усърдие бе мрачна и жестока.
Той коленичи сред Хаоса. Вълни го затиснаха да скършат костите му. Свирепи ветрове се вкопчиха в него, жадни да разкъсат душата му. Но беше влязъл тук по своя воля. С предизвикателство, готово да се опълчи на самата Бездна.
„Не всичко е подчинено на съдбата. Не трябва да бъде.“
„Не всичко е всечено в камък, заровено дълбоко и завинаги скрито от погледа на смъртен.“
„Трябва да има повече. Във всички светове непоклатимите закони са затвор — и аз ще ни видя свободни!“
Беше срещнал Хаоса с ярост в съществото си, настръхнала броня от гняв, неуязвима за всичко, което летеше към него. Беше влязъл в разбушувани морета от лудост и се беше вкопчил здраво в разсъдъка си. И тогава, накрая, беше стоял неогънат, сам, опълчен на самата вселена. Законите тук бяха лъжи, доказателствата бяха фалшиви. Камък, през който може да мине ръка. Вода, която може да се диша. Въздух, непроницаем като стена. Огън, който да утоли най-убийствена жажда. Светлина, която заслепява, тъмнина, която разкрива. Звярът вътре в това бе сърцето на достойнството, разумната същина на най-чисто дивачество. В живота — тайните кодове на смърт. В смъртта — семената на живот.
Беше говорил с първичните сили на естеството. Беше спорил неуморно. Беше защитавал правото си на съществуване освободен от тези ужасни, непознаваеми страхотии.
Сляпата несигурност на Хаос го бе обсаждала заради усилията му. Колко дълго? Столетия? Хилядолетия? Сега беше паднал на колене, разбит, с натрошена броня и кървящи рани. А стихията продължаваше да го връхлита, стремеше се да го разкъса.
Пукнатината, която изригна от него, се появи първо от центъра на главата му, взрив от сребристобял огън, в който чу безумен смях. С ужасни раздиращи звуци цепнатината пропълзя надолу, като разпра гърлото му и забели назад двете страни. Гърдите му се разпукаха на две, изтръгнаха се ребра. Стомахът му се разтвори и изля горчива жлъч.
След това нямаше нищо. Колко дълго продължи това — така и не разбра. Когато съзнанието му се върна, стоеше там, където бе застанал преди, а пред него бяха коленичили две фигури. Мъж и жена.
„Моите деца, родени от терзание и нужда. Моите вечно сговорчиви близнаци. Моите окаяни лица на свободата. Хаос отвръща с най-възхитителната си шега. Дърпайте и бутайте, мои малки божества, никога не ще узнаете какво изгубих, за да ви създам, тази жестока сделка с несигурността.“
„Ще ви дам светове. Но никой от тях не ще бъде вашият дом. Прокълнати сте да странствате из тях пленени в своите вечни игри. Бог и Богиня на шанса. На езика на азатанаите — Опонн.“
„Деца мои, вие никога няма да ми простите. А и аз не заслужавам прошка. Законите не са това, което изглеждат. Редът е илюзия. Той скрива своите лъжи в самите ви очи, изкривява всичко, което виждат те. Защото да виждаш означава да променяш видяното.“
„Не, никой от нас няма никога да вижда вярно. Не можем. Невъзможно е. Давам ви живот без отговори, мои деца. Вървете из селенията, разпространявайте вестта без граници, по своя начин, Опонн. Някои ще ви приемат радушно. Други не. И това, скъпи мои, е шегата над тях. И над нас.“
„Имах една мисъл.“
„Вижте сега какво направи тя.“
— Старческо малоумие ли е това?
Пещерата изливаше течностите си, непрестанен ромон и дъжд. Въздухът вонеше на болка.
— Ти ли проговори, Ерастас? — попита Секул Лат.