Нов драконов глас разтърси със смеха си черепа на Котильон.
„Внимавай, Убиецо, тя е господарката на заблудата.“
Котильон повдигна учудено вежди.
— Заблуда? О, не, моля ви. Твърде невинен съм, за да знам за такива неща. Елот, виждам те тук във вериги, но въпреки това гласът ти бе чут в смъртните селения. Май не си съвсем пленничката, която бе някога.
„Сънят се изплъзва и от най-жестоките вериги, Узурпаторе. Сънищата ми се издигат на криле и аз съм свободна. Да не би сега да ми казваш, че тази свобода е нещо повече от заблуда? Стъписана съм и не мога да повярвам.“
Котильон направи гримаса.
— Калси, какво сънуваш?
„Лед.“
„Изненадва ли ме това?“
— Ампелас?
„Дъжда, който изгаря, Боже на убийците, дълбоко в сянка. И каква зловеща сянка. Прорицания ли да шепнем сега тримата? Всички мои истини са оковани тук, само лъжите летят на свобода. И все пак имаше един сън, който все още гори чист в ума ми. Ще чуеш ли изповедта ми?“
— Въжето ми не е чак толкова протрито, колкото си мислиш, Ампелас. По-добре ще е да опишеш съня си на Калси. Приеми този съвет даром от мен. — Замълча, погледна за миг Ходещия по ръба и отново се обърна към драконите. — Е, хайде да се спазарим наистина.
„Никаква полза няма в това — рече Ампелас. — Нямаш какво да ни дадеш.“
— О, имам.
Ходещия по ръба изведнъж проговори зад него:
— Котильон…
— Свобода — каза Котильон.
Мълчание.
Той се усмихна.
— Чудесно начало. Елот, ще сънуваш ли за мен?
„Калси и Ампелас споделиха дара ти. Гледаха се един друг с лица от камък. Имаше болка. Имаше огън. Едно око се отвори и се вгледа в Бездната. Боже на ножовете, моите оковани събратя са… обезсърчени. Боже, ще сънувам за теб. Говори.“
— Слушай внимателно тогава — каза Котильон. — Ето как трябва да бъде.
Дълбините на каньона бяха тъмни, погълнати от вечната нощ далече под океанската повърхност. В тъмното зееха цепнатини, смърт и развала на цял един свят се сипеше надолу в несекващ дъжд, а теченията пердашеха на свирепи порои, които раздвижваха утайките в кръжащи въртопи, издигащи се нагоре като вихрушки. Обрамчена от подводните зъбери на раздраните стени на каньона се простираше плоска равнина, а посред нея потръпваше зловещо червен пламък, самотен и почти изгубен в необятния простор.
Маел намести на рамото си почти безтегловния си товар, спря и примижа към невъзможния огън. После закрачи право към него.
Безжизнен дъжд пада към дълбините, диви течения го изтласкват нагоре към светлината, където живи същества се хранят с богатата супа, за да умрат и те някога и да потънат отново надолу. Каква изящна обмяна — живо и мъртво, светло и тъмно, светът горе и светът долу. Почти сякаш някой го е замислил преднамерено.
Вече можеше да различи изгърбената фигура до пламъците, протегнала длани към съмнителната им топлина. Дребни морски същества се рееха като мушици в червеникавия облак светлина. Огънят пулсираше от пукнатина в дъното на каньона и нагоре бълбукаха газове.
Маел спря пред фигурата и пусна увития труп, който беше крепил на рамото си, в тинята. Малки лешоядни твари запълзяха към него, но не го полазиха. Увитото тяло почти потъна и вдигна смътно сив облак.
Гласът на К’рул, Древния бог на Лабиринтите, отекна глухо изпод качулката му.
— Ако цялото съществуване е диалог, как става тъй, че все още има толкова неизказано?
Маел почеса четината по брадичката си.
— Аз с моето, ти с твоето, той с неговото, и все пак не успяваме да убедим света в присъщата му нелепост.
К’рул сви рамене.
— Той с неговото. Да. Странно, че от всички богове той единствен откри тази безумна, тази влудяваща тайна. Идващото утро… на него ли ще оставим?
— Е — изсумтя Маел, — първо трябва да преживеем нощта. Донесох лицето, което търсеше.
— Виждам. Благодаря ти, стари приятелю. Кажи ми сега, а Старата вещица?
Маел изкриви лице.
— Същото. Опитва се отново, но онзи, когото е избрала… Да речем, че Онос Т’уулан навлиза в дълбини на Олар Етил, които не може да се надява да проумее, и тя, боя се, ще съжали за избора си.
— Човек язди пред него.
Маел кимна.
— Човек язди пред него. Това е… сърцераздирателно.
— „А пред разбитото сърце дори нелепостта замлъква.“
— „Защото думите отпадат.“
— „Диалог на мълчание.“
— „Което проглушава.“ — Маел зарея поглед в сумрачната далечина. — Слепия Галан и проклетите му стихове. — По безцветното дъно пълчища слепи раци настъпваха в марш, привлечени от чуждата светлина и топлина. Той примижа към тях. — Много умряха.
— Ерастас си имаше своите подозрения, а на Блудния точно това му трябва. Нещастно стечение на обстоятелства или убийствен подтик. Бяха каквито тя каза, че ще са. Незасвидетелствани. — К’рул вдигна глава и празната качулка зейна към Маел. — Е, спечели ли той?