Рут дълго се взира в нея, а след това кимна и тръгна по широкия централен булевард. На запад, към Стъклената пустиня. Зад него Змията се разви след няколкомесечната си дрямка.
Това бе нещо, което Змията разбираше, и Бадале можеше да го види. В отмерените небързащи стъпки на преминаващите деца, в стегнатите им лица, в познатата безрадостна кротост, утаила се в повехналите им черти. „Познаваме това. Научихме се да обичаме това.“
„Да вървим. Да се плъзгаме под юмруците на света.“
„Ние сме преродената Змия.“
Стигнаха края на града и се загледаха над равната блещукаща пустиня.
„Страданието е утеха. Като прегръдка на мъртва майка.“
6.
Като господстващи сред древните раси можем да отбележим четири: Имасс, Джагът, К’Чаин Че’Малле и Форкрул Ассаил. Макар в неспокойните времена да са били представяни и други, техният брой или е бил оскъден, или наследеното от тях е почти изчезнало от света.
Колкото до нас, хората, ние бяхме плъховете в стените и дупките — малкото от нас, които съществувахме.
Но не е ли господството нашето рождено право? Не са ли изваяни в наше подобие образите на идоли и пророци? Не служат ли нам тези идоли? Не предричат ли тези пророци нашето господство над всички други същества?
Сигурно бихте могли да подхвърлите с хитро намигване, че ръцете, изваяли тези идоли, са нашите собствени; и че онези благословени пророци, така дръзки в твърденията си за праведна слава, всеки от тях е изникнал от простата човешка гмеж. Бихте могли да отбележите, прочие, че пламенните ни уверения не са нищо друго освен нагло, самообслужващо празнословие.
А направите ли това, е, тогава не сте наш приятел. И за вас имаме ето тази кама, тази клада, този железен език на изтезанието. Оттеглете твърденията си за незначителната ни същност, за противната ни баналност на непосветени.
Като вид, нас ни дразнят възгледите за досадна лишеност от предопределение и ще държим на своето убийствено негодувание, докато ние, човешките същества, не рухнем на пепел и прах.
Защото, както щяха да ви кажат Древните раси, ако все още ги имаше, за да го кажат, светът има своята кама, своя железен език, своята клада. А от нейните пламъци няма къде да се скриеш.
Три дни и две нощи бяха стояли сред мъртвите тела. Кръвта и мръсотията засъхваше по опърпаните им кожи и оръжия. Стояха съвсем неподвижни и само вятърът дърпаше сухите кичури коса и ивиците раздрана кожа.
Лешоядните птици, гущери и нощни пеперуди, спуснали се над полето на касапницата, се хранеха необезпокоени, лениво отпуснати в своя пир с гниеща плът. Фигурите, които стояха неподвижно сред тях, бяха твърде изсъхнали, за да привлекат вниманието им. Можеше да са дънери на отдавна мъртви дървета, обрулени от вятъра и безжизнени.
Дребните същества бяха напълно безчувствени за безмълвния вой, изтръгващ се от душите на убийците, за несекващите вълни скръб, които разтърсваха тези съсухрени привидения, за ужаса, кипнал под пластовете почерняла съсирена кръв. Не можеха да усетят бурята, бушуваща зад лицата с изопната кожа, в кухините на черепите, в хлътналите ями на мястото на очите.
На третата вечер, щом слънцето се скри, Първи меч Онос Т’уулан се обърна на югоизток и с тежки, но равни крачки пое натам, а мечът в ръката му заора пътека през възлестите туфи трева.
Другите го последваха — армия от окаяни, безутешни Т’лан Имасс с напълно опустошени души.
Убийци на невинни. Касапи на деца. Каменните мечове се вдигаха и каменните мечове падаха. Лица изписваха заплетени сказания за ужас. Малки черепи се разтваряха с пукот като яйца на щрауси. Духове пърхаха и бягаха като врабци.
Двама останаха назад. Калт Урманал от Оршайн Т’лан Имасс пренебрегна заповедта на своя клан, натиска на волята му. Разтреперан се задържа срещу порива на страховитата вълна, която така настойчиво го тласкаше в сянката на Първия меч.
Нямаше да се преклони пред Онос Т’уулан. И колкото и да копнееше да се разпадне в безчувствена прах, да освободи завинаги изтерзания си дух, все пак остана, заобиколен от полуизядени трупове — изкълвани очни кухини и устни, оголени от гладните клюнове скули, — и се вкопчи с две ръце в рухващото безумие на всичко, което този живот — и смърт — му бяха поднесли.