Гръб се присви от жестоките й думи и извърна очи. Редиците на Че’Малле, войници Ве’Гат, се движеха в плавен ритъм, прахът притъпяваше лъскавото злато на люспите по вратовете и гърбовете им. Стегнатите в сбруите на търтеите оръжия се полюшваха и дрънчаха. Тежките шлемове скриваха очите на войниците. „Но очите на всеки войник са едни и същи. Видели твърде много, а предстои още и те го знаят.“
„Чичо Кенеб, за теб вече всичко свърши. Най-сетне. А ти всъщност никога не си го искал, нали? Жена ти те напусна. Единственото, което имаше, бе армията, и ти умря с нея. Искал ли си изобщо някога нещо друго?“
Но не знаеше истината за тези неща. Не бе живял достатъчно свой личен живот. Опитваше се да влезе в главите на хора като Кенеб — хората с толкова много години зад гърба — и не можеше. Можеше да изреди каквото знаеше за тях. „Вихрушката. Клане и бягство. Изгубени любими хора, но какво знам аз за това?“
„Кенеб, теб те няма. Никога вече няма да видя лицето ти — раздразнението ти, когато погледнеше към мен, но дори тогава знаех, че никога няма да ме изоставиш. Просто не можеше, и го знаех. И точно това съм изгубил, нали? Нямам дори дума, с което да го назова, но вече го няма, отиде си завинаги.“
Погледна Синн. Очите й бяха затворени и тя се поклащаше със стъпките на Ве’Гат, отпуснала брадичка на гърдите си. „Брат ти е умрял, Синн. А ти просто спиш. Магията е изстъргала всичко от тебе, нали? Ти само носиш това момичешко лице, тази маска, но каквото и да си там, вътре, вече изобщо не е човешко, нали?“
„И искаш да се присъединя към теб.“
„Добре, ако това означава да спре да ме боли, ще го направя.“
„Чичо Кенеб, защо ме изостави?“
Беше затворила очи и умът й се бе отнесъл към място на пясък и прах, където гаснещата слънчева светлина превръщаше стръмнините в огън. Познаваше този свят. Виждала го бе много пъти, вървяла беше из него. А някъде в мъгливите далечини имаше познати лица. Човешки фигури, гъмжащи в знойните пазари на Г’данисбан, прохладни коридори и шляпане на боси крака. А след това — ужас, слуги с окървавени ножове, нощ, пълна с пламъци и дим. И из целия град писъци пронизваха безумието.
Стая, в която някой се олюлява. Много скъпа на сърцето й стая… майка й ли бе това? Сестра? Или просто някоя гостенка? Двете конярчета и една слугиня — която винаги се смееше, помнеше тя, и сега пак се смееше, а юмрукът й и ръката й почти до лакътя проникваше вътре в мама, докато момчетата я притискаха на пода. До каквото и да се опитваше да се докопа смеещото се момиче, като че ли така и не го намираше.
Сляпа паника, бягство, едно от момчетата тича след нея.
Боси крака шляпат по камъка. Тежък накъсан дъх. Настигна я в коридора и проникна в нея с нещо друго вместо с юмрука си, и ако се съдеше по виковете му, намери каквото бе търсил миг преди някаква странна преграда в главата й да изригне навън, и той се озова разпльокан на сводестия таван на коридора. Очите му бяха опулени, лицето му потъмняваше, нещото между краката му се свиваше и почерняваше — всичките му кръвоносни съдове се пръскаха.
Тя го гледаше и видя как издутите му очи започнаха да пръскат кръв на тънки струи. И продължи да натиска. Костите му запращяха, плиснаха се течности, изпражненията му шляпнаха върху краката й и се смесиха с изливащата се оттам кръв. Докато се сплескваше, той се разтегли и заприлича на част от самия камък, грозно подобие на нещо смътно човешко, направено от кожа, гипс и капеща кал.
Подозираше, че вече отдавна е умрял.
Махна се оттам омърсена, сякаш той все още бе в нея и винаги щеше да е в нея, сякаш в нея вече нямаше нищо чисто, недокоснато от някой друг.
После, много по-късно, лице на убиец, нощ на пещери, на демони и убийство. Беше мечтала за отрова, да, и беше имало подути тела, но нищо не я беше прочистило, колкото и да се беше опитвала.
Извън някакъв град, гледа извисяващите се пламъци. Умираха войници. Светът беше капан и всички изглеждаха изненадани, макар това да беше нещо, което винаги беше знаела. Огънят я искаше, а щом толкова я искаше, добре, тя го пусна в себе си. Да изгори всичко вътре в нея.
Искала бе да вярва, че е станало така. Че най-после е пречистена. Но много скоро започна да чувства връщането на онова момче дълбоко, дълбоко в нея. Имаше нужда от повече. Повече огън, защото огънят нанасяше смърт. А сред бушуващия пожар, отново и отново, един глас й шепнеше.
„Ти си мое дете. Девата на Смъртта изобщо не е това, което си мислят. Това, което умира, е самата дева, чистотата на душата й. Или душата му. Защо винаги мислят, че Девата е момиче? Тъй че ти показвам какво беше, но сега показвам какво си. Почувствай сърцето ми — то е удоволствието, което завинаги си изгубила. Почувствай целувката ми на устните си: това е любовта, която никога няма да познаеш. Виж моя глад, това е твоят копнеж за мир, който никога няма да намериш.“